Пратеникът от езерото Гарда
- Автор: Кристъл Силвия
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пратеникът от езерото Гарда». Краткое содержание книги:
— Благодаря. Ще се справя и сама…
Младежът повдигна рамене и закрачи към малко очукано рено. Дафни пусна чантата върху нагорещения асфалт.
— В града ли отивате?
Непознатият кимна.
— Всъщност…, можете да направите нещо за мен…
Младежът се върна крачка назад и се вгледа в чертите на непознатата.
— С удоволствие — отвърна малко колебливо той.
Дафни облиза устни. Присви очи, размисли за миг, след това махна с ръка.
— Оставете, не бих искала да ви бавя…
Момчето се засмя. Усмивката му разкри ред равни здрави зъби.
— Не съм се забързал за никъде…
— В селото ли живеете?
Младежът се поколеба.
— Живея в столицата — сведе поглед той.
Дафни пое дълбока глътка въздух. Вдигна очи и се загледа в планините насреща.
— Тук е истински рай… — изрече приглушено тя.
— Беше… Някога…
Тя изви устни в детинска гримаса. Тръсна глава и попита небрежно:
— Автомобилът… ваш ли е?
Момчето извърна поглед към таратайката, която се бе килнала като стара кранта пред входа на магазина.
— Купих го наскоро… Със спестяванията от гроздето.
Дафни кимна. Не биваше да прекалява с въпросите.
— Къде мога да открия госпожица Найла? — попита неочаквано тя. Младежът присви очи.
— Близка на докторката ли сте? — заинтересува се той, вглеждайки се изпитателно в лицето на младата жена.
— Може да се каже…
Момчето погледна часовника.
— Ако не е отишла в града за лекарства, ще я намерите в квартирата. Искате ли да ви откарам?
— Оставете, ще се оправя и сама…
— Не сте ли предупредили, че пристигате?
— Не успях. С какво се занимавате в града? — смени рязко темата тя.
Младежът зарови с крак в прахоляка върху асфалта.
— Уча.
В погледа на събеседницата му проблесна любопитство.
— Това е прекрасно! Сигурно баща ви е страшно горд…
Веднага съжали за забележката. Момчето присви очи. Дафни прехапа устни. След това се усмихна сконфузено.
— Всички родители се гордеят с успехите на децата си…
Момчето наведе глава и се вгледа в чертите под широката периферия на шапката.
— Срещали ли сме се някога? — попита с внезапна настойчивост младежът.
Дафни поклати глава.
— Не съм стъпвала тук от векове.
Събеседникът й кимна.
— Ще тръгвам. — Беше ясно, че бърза да се освободи от присъствието й.
— Радвам се, че си поговорихме… — Дафни протегна ръка. Момчето до нея се поколеба. Пое малката й длан в своята яка, напукана от селския труд десница. Но в следващия миг побърза да пусне пръстите й.
Дафни се вкопчи в ръката му.
— Да шофираш внимателно! И… да се прибираш рано вечер! Градът е опасно място за живеене…
Младежът издърпа дланта си. Обърна гръб и се отправи с едри крачки към очуканото рено. Запали мотора и потегли.
Автомобилът се скри зад завоя. Дафни преглътна спазъма, който се надигна в гърлото й.
Случеше ли се нещо, баща му никога нямаше да й прости…
84
Градините приличаха на кът от рая. Наоколо ухаеше на трева. Слънцето се бе сгушило зад билото на планината и дремеше, унесено в блажена дрямка. Небето беше чисто, равно и бездиханно. Вятърът бе прогонил облаците и се беше притулил ниско зад хребета.
Дафни крачеше по прашния път и вдишваше с пълни гърди уханията на изсушени треви. Лятото си отиваше, но в прощалната му прегръдка с природата нямаше меланхолия, само обещание. За нови лета. За нов живот. За нови вълнения.
Младата жена спря и обходи с поглед върховете на планината. Когато беше малка, си представяше, че именно тук Бог е сътворил рая. Тя намести чантата върху рамото си и заизкачва отново височината.
Някога беше живяла на това място. Не бе разгневила никого. Не я бяха изгонили като грешница. Беше си тръгнала сама.
Дафни се вторачи в прашните върхове на обувките си. През всичките тези години дълбоко в себе си бе вярвала, че ще се върне. Без да знае точно кога. Нито защо. Без да гради планове. Без да робува на безпочвени фантазии.
Почувства, че се задъхва и захвърли чантата върху пръстта. Нещо я влечеше към тази земя. Спомените. Усещането за свобода. Представата за рая.
Къщата се мерна пред погледа й и Дафни присви очи. Постройката изглеждаше величествена, пищна, окъпана в лъчи. Като палат от приказка на Шехерезада. Истината е, че и там, на брега на езерото Гарда, също живееше в палат. Не й липсваше нищо. Нищо, освен частица от рая.