Чест

Наблюдавах Барбитата, изучавах ги, сякаш в час по биология правех дисекция на нов животински вид. Те не говореха за друго, освен за момчета и обсъждаха надълго и нашироко кое момче по кое момиче си пада. Помнеха кой с кого е излизал и любопитстваха дали вече са го правели и ако да, колко пъти, а после умуваха дали коремът на еди-коя си е издут, защото е бременна, и ако е бременна, дали ще задържи детето, или ще го даде за осиновяване. Постоянно се влюбваха — романтично и трескаво, после разлюбваха и всеки ден за тях беше емоционално влакче на ужасите, което ги оставяше с копнеж в очите и пикантни клюки в устата.

Обичаха да си прекарват времето, като обикалят магазините на групички. Случваше се майките или по-големите им сестри да ги заведат в някой универсален магазин, за да им купят бельо. Опитваха се да ги убедят да си вземат спортен модел, но Барбитата избираха бельо с дантелки — изискано и секси. На другия ден в училище си го показваха една на друга в тоалетните и изпъстряха разговорите с възклицания. Ако нещо беше хубаво, го наричаха „Яко“ и „Жестоко!“ Всичко останало беше „Пълна скръб!“ Същите мерки прилагаха и за храната, облеклото, учителите, родителите, дори държавите и международната политика.

Случваше се Барбитата да се оплакват на близките и не толкова близките си приятелки, на гаджетата, майките и някои на бащите си, че им е започнал цикълът — само при мисълта, за което изтръпвах. Питах се — едва ли не от научен интерес, — как изобщо е възможно тези неща да се различават толкова в една или друга култура, че дори и в различните семейства. Ако реша да обсъждам цикъла си с майка си, тя ще се изчерви от срам. После щеше да ми дръпне едно конско с думи заимствани от баба Назе.

Дали щеше да бъде различно, ако ходех в кварталното училище, заедно със съседските деца? Дали щях да се вписвам повече ако съученичките ми се казваха Айше, Фара или Зейнеб, а не Трейси, Деби и Клер? Може би, но ми се струва, че пак щеше да е същото. Знаех, че изглеждам жалка, но истината бе, че предпочитах да уча или да чета хубава книга, вместо да общувам с връстниците си. Въпреки това се гордеех с постиженията си благодарение на учителката от началното училище госпожа Пауъл. Клетата тя! Шушукаше се, че единственият й син би пънкар и рокер и се бил изнесъл от бащиния дом, а тя не знаеше къде. От мъка госпожа Пауъл се посветила на това да помага на деца от семейства в неравностойно положение да си стъпят на краката. Сред тях бях и аз.

Доволна от мустаците, се заех да си рисувам и козя брадичка. Да, именно госпожа Пауъл дойде у нас да поговори с родителите ми и да ги убеди да ме пратят в по-добро училите. Не в частно училище, а в класическа гимназия23. Имам дългогодишен опит, от километри мога да кажа кое дете е със заложби. Професионалното ми мнение, господин и госпожо Топрак, е, че дъщеря ви е способна и надарена. Госпожа Пауъл беше разговаряла и с попечителите от новото училище — преобладаващо бели, християни, англичани, от средната класа — и каквото и да им бе казала, се получи. По душа може и да бях охлюв, но направих гигантски жабешки скок.