Чест
- Автор: Shafak Elif
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Чест». Краткое содержание книги:
През последните петнайсет години Джамила прекарваше всеки ден най-малко по два-три часа тук и правеше лекове, които можеха да й потрябват спешно, да са нужни веднага, щом се почука на вратата. Тя беше знахарка. Непорочната акушерка, която знаеше езика на птици, влечуги и насекоми. Внучка на пророк Сюлейман — ето как я наричаха хората по тия места. И — това бе една от причините да оцелее сам-сама в дивата пустош.
Уважаваха я, страхуваха се от нея и я презираха. Затова не я закачаха. Жена, която не беше жена, вещица, стъпваща по опънатото въже между два свята.
Когато Джамила беше в избата, времето спираше. Тя не можеше да определи ден ли е, или нощ. Не че имаше някакво значение. Джамила живееше извън часовника, в свой си кръговрат. Някои дни работеше тук от изгрев-слънце до мръкнало: приготвяше отколешни рецепти, опитваше нови. Никога не скучаеше. Да, уморяваше се, но не скучаеше. Всяко цвете, всеки минерал съдържаше в себе си божествена тайна, вложена в тях от Всевишния. Хората често пропускаха знаците. Гледаха имела и виждаха растение паразит, което расте по дънерите, а не лек за кръвообращението. Доверие. Ето какво трябваше да постигне Джамила. Доверяха ли ти се, формите на живот ти разкриваха своите тайни. Не изведнъж, а малко по малко. Тогава вече разбираш коя билка каква болест лекува. Всяко нещо във всемира, колкото малко и незначително да е, има предназначението да даде отговор на нещо друго. Където има проблем, има и решение, често изненадващо близко. Важното бе да го видиш. А Джамила виждаше.
Не искаше да пътешества по незнайни места, да среща непознати, да открива континенти отвъд хоризонта. Светът може и да беше многообразен, но хората навсякъде бяха едни и същи. Стигаше й да гледа как газениците по хълмовете долу трепкат нощем. Беше убедена, че е неин дълг да стои, където Аллах е поискал да Му служи, като разбулва тайните на природата. Знаеше да лекува безброй болести, макар че имаше и много други, които и досега си бяха загадка за нея. Под пъстрите рокли с дълги ръкави и везаните елеци винаги слагаше и шалвари, за да може, ако се наложи, да язди кон. Трябваше да бъде готова за всичко, ден и нощ.
Хората по онези места съчиняваха предания за нея. Разправяха, че явно джинът й дава формули за лековете. Други пък смятаха, че се промъква на планината Каф, където никой човек не е добре дошъл и където живеят феи, нимфи и духове. Чуеше ли такива небивалици, Джамила само клатеше учудено глава. В места, зажаднели за герои, легенди и чудеса, очакваха от нея да се вмести и в трите. Но Джамила знаеше, че умее само каквото умее. В зависимост от средствата на изпадналия в нужда се пазареше за отварите и мехлемите си, но често ги даваше безвъзмездно. С малкото, което изкарваше, щеше да купи още съставки.
Правеше и отрови, макар че ги даваше на малцина. Отровата беше дар Божи. Божествено благословение, което често оставаше неоценено. Като почти всичко в живота можеше да е проклятие, но можеше и да излекува. Природата е отвъд добро и зло. Което може да те излекува, може и да те разболее. Което те разболява, може и да те излекува. Джамила беше убедена, че майсторът на отрови не се различава от другите майстори. Като всеки занаятчия тя носеше отговорност за качеството на изделието, а не за това как ще го използват хората. Продаваше отрова за полски мишки, лалугери, плъхове, хлебарки и змии. Приемаше, че каквото е приготвила, може да бъде смъртоносно, но според нея смърт носеше и месото. Прекаляваш ли с него, се разболяваш от подагра, болест, която убива, ако не бъде лекувана. Но никой не преставаше да купува месо, никои не отиваше да задържи под стража месарите.
Сега, с чело, блеснало в светлината на газеника, Джамила отмести хаванчето и извади кутийка. Малка, квадратна, седефена. Вътре имаше камък. Изключително ценен. Диамант, кехлибарен като мед, по-голям и от лешник. Джамила го стисна между пръстите си и го огледа. Тук, в долината, имаше и такива, които бяха готови да ти прережат гърлото, за да се сдобият с такъв приказен камък. Глупаци! Не можеш да притежаваш диамант можеш само да му се наслаждаваш. Всеки нов собственик не беше друго, освен временна спирка в дългия път на камъка, Джамила го разбираше и го приемаше. Днес диамантът беше у нея, но утре можеше да е на друго място. Междувременно тя го използваше, за да направи отварите съвършени. Някои камъни излъчваха топлина, вътрешна светлина, и ако Джамила ги подържеше малко в отварата, те й преотстъпваха душата си, заглаждаха ъглите, помагаха съставките да се слеят. За тази цел тя пазеше няколко скъпоценни камъка, но диамантът беше ненадминат.