Чест
- Автор: Shafak Elif
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Чест». Краткое содержание книги:
Много след като сиянието на залеза се бе оттеглило от небесата, Джамила придремваше със скован врат на стола до мъжа. Тази нощ, както и предната, в гърдите й тежеше лошо предчувствие, от което едва си поемаше дъх.
Събуди се от стоновете на мъжа, който отваряше и затваряше уста като риба на сухо. Джамила топна една кърпа във вода и навлажни спечените му устни.
— Още, моля те!
— Съжалявам, но сега не може повече — отвърна тя нежно. — Обещавам, по-късно ще ти дам пак.
Мъжът я наруга, като заваляше думите. Беше с висока температура. Ту се унасяше, ту отново идваше на себе си. Джамила се запита дали е свестен човек. Не беше ли все едно? Дори и да не беше почтен, тя щеше да се опита да го спаси. Сигурно имаше жена и деца. Ако сега умре, дали някой щеше да тъжи за него?
Джамила издърпа бавно килима и отвори капака на избата. Имаше да върши там някои неща, да приготви отвара — този път за себе си, за да попритъпи тревогите. Погледна крадешком пациента в леглото. Щеше да се събуди най-малко след няколко часа. Джамила слезе в дупката и след като запази равновесие върху стълбата, вдигна отново капака и го закрепи на върховете на пръстите си. Нямаше как да дръпне килима, но поне капакът щеше да бъде затворен. Ако мъжът се събудеше щеше да реши, че е отишла да насече дърва. Тя пусна закрепени на панти капак. Той се затвори с трясък.
Точно тогава контрабандистът отвори очи и макар да не виждаше ясно, огледа колибата и премести поглед от старателно подредените дърва за огрев към пушката върху стената и накрая върху капака на пода. По лицето му се мерна нещо непроницаемо, после той се унесе в болезнен сън.
Есма
Лондон, април 1970 година
Затворих вратата и си поех дълбоко въздух. Напоследък тези среднощни бягства са ми станали навик. След като всички заспяха, се заключвах в банята. Запалвах свещ и гледах как с всяко трепкане на пламъка лицето ми се преобразява. Не смятах да гледам себе си — това петнайсетгодишно момиче. Исках да видя какво има под повърхността, да се свържа с другото си „Аз“, което ми предстоеше да открия.
Повечето английски момичета, които познавах, си имаха собствени стаи и можеха да държат вратата затворена, когато поискат. За разлика от мен. Ако затворех вратата на стаята, която делих с по-малкия си брат, семейството ми ще реши, че с мен се е случило нещо ужасно. Ето защо обичах банята, единственото място, където можех да се усамотя с мислите и тялото си.
Свалих пуловера и сутиена в телесен цвят, който направо не можех да понасям. Гърдите ми бяха заострени, с тънки сини вени, които ми се струваха отблъскващи. Двойно бреме, което да нося, сякаш другото не ми стигаше. Днес сутринта един от съучениците ми се беше опитал да ги докосне — пресегна се уж да вземе учебник от рафта отзад. Разбрах каква е работата и в последния миг му се изплъзнах. Веднага чух как няколко момчета се кикотят. Бяха го намислили заедно. Бяха го обсъдили. Бяха говорили за гърдите ми. Направо ми се повдигна.
Навън, на „Лавендър Гроув“, се сипеше дъжд. Погледът ми се плъзна от прозореца обратно към огледалото и аз за стотен път се запитах как ли щях да изглеждам, ако се бях родила момче. Грабнах един светлокафяв молив за очи и първо удебелих, а после съединих веждите си. След това се заех да рисувам мустаци над устните си. Не тънки и редки, а дебели, рунтави, със засукани нагоре върхове. Ако ме беше видял отнякъде, Искендер, щеше да поклати глава и да каже: „Превъртяла си, сестра ми“. Понякога и на мен ми се струваше, че не съм наред, сякаш в небесната канцелария е станала грешка и заради нея съм се озовала тук, сред този декор. Че докато се боря с това да съм част от семейство Топрак, истинската ми съдба ме чака някъде другаде.
— Здравейте, това е сестра ми. Тя обича само загубеняците — казваше Искендер, когато ме представяше на някого, особено на момче.
Действаше безотказно. След това момчето внимаваше да няма нищо общо с мен. Не че ми пукаше. Колкото и странно да звучеше от устата на Искендер, в думите му имаше и зрънце истина. Усещах се фатално привличана от онеправданите, отритнатите. Дори когато гледах футболен мач, толкова ми се искаше резултатът да е равен, че накрая виках за отбора, който падаше. Само при мисълта колко ужасно се чувстват в този миг играчите, смазани от бремето на разочарованието и тъгата на запалянковците, веднага заставах на тяхна страна.