Чест
- Автор: Shafak Elif
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Чест». Краткое содержание книги:
Джамила имаше чувството, че каквото и да правят, към каквото и да се стремят, хората са си избрали няколко неща, които обичат, и просто ненавиждат останалото. Не искаха да разберат, че нещата, които не харесват, са точно толкова важни в житейския кръговрат, както и онова, на което държат толкова много. Всяко същество на този свят беше създадено да отправя предизвикателство, да се променя и да допълва нещо друго. Комарът беше не по-малко важен от светулката, месингът — от златото. Така Бог, този Всесилен Бижутер, беше сътворил всемира.
Високо и рязко почукване върна Джамила към света наоколо. Някой блъскаше по вратата горе. Тя скочи и прибра диаманта в кутийката. Откога ли се чукаше? Запъхтяна, Джамила се качи бързо по стълбата. Веднага щом вдигна капака на отвора за всекидневната, блъскането я удари като плесница.
— Отвори! Къде си, Непорочна акушерко?
Джамила се подпря отстрани на отвора и се изтласка на горния етаж. Затвори капака и дръпна отгоре килима. Накрая грабна пушката. Сега вече беше готова и отиде да отвори.
С изненада види контрабандиста, чиято жена бе израждала. Бащата на бебето и половина. Тъкмо да попита как е новороденото, когато забеляза втория мъж отзад. Посетителят го носеше на гръб. Следи от кръв. Гъста, тъмна.
— Джамило… сестро — подхвана контрабандистът — Помогни ни.
Тя разбра. Бяха прекосили границата със Сирия, за да пренесат стока. Чай, тютюн, коприна, може би наркотици. Нещо се беше объркало. Бяха им устроили засада. Единият бил прострелян. Могли са да го зарежат там, но не са го направили, носили по целия път на връщане. Но мъжът беше загубил много кръв, душата му вече си отиваше. Не се налагаше Джамила да го гледа по-отблизо, за да види, че издъхва.
— Опасявам се, че не мога да помогна — рече тя. — Вървете в болница.
Контрабандистът засмука краищата на мустаците си. Не изглеждаше ядосан или разстроен, само бе припрян.
— Знаеш, че не можем да го занесем там.
Сетне, сякаш се бяха споразумели, положиха ранения на дивана вътре и си тръгнаха. Преди да се отдалечи, контрабандистът рече:
— Ако умре, запали огън в задния двор. Ще го видим и ще се върнем да го погребем.
Лицето му беше дълго, с остри черти и изпъкнали скули. Мъжът беше със смъкнати рамене, мрачно изражение, висок и слаб. Джамила се опита да познае на колко години е. Можеше да е към трийсетте, но можеше и да е прехвърлил четирийсет. По-бял и от платно и със съдба, която се оттичаше от жилите му, той можеше да е на всяка възраст или без възраст изобщо.
Джамила го понадигна възможно най-внимателно и пъхна възглавница под главата му, която й се стори странно тежка и безжизнена. Задавен звук, приглушен и нечовешки, сякаш в гърдите му имаше буца, още един куршум, заседнал на гърлото. От ноздрата му се застича струйка кръв. Джамила се беше нагледала на какво ли не и беше преодоляла доста несгоди, но нищо в живота не я бе подготвило за ужаса, който изпита сега.
Би било по-милостиво да убие мъжа. Един кон със счупен крак, заслужаваше да издъхне с достойнство. Щеше да бъде достатъчно мъжът да пийне малко бучиниш. Добро старо растение. Изумително: мнозина го мислеха за копър и си отиваха от този свят, без да знаят защо. Селяните го наричаха Дъха на Шейтана, но Джамила имаше по-добро име за него: Морава мъгла. Стига да успееше да накара мъжа да глътне нужното количество, той щеше да изпадне в теменужен унес, в последен сън. Два пъти в живота Джамила бе на крачка от това да сложи край на живота си: когато похитителите й я върнаха при баща й, все още девствена, но опетнена до края на дните си, и после в деня, в който научи, че Адем е поискал ръката на Пембе, — но и в двата случая решимостта да продължи нататък, страхът от Ада или просто желанието да види как слънцето изгрява на другата сутрин я бяха принудили да остане жива.
Джамила изправи рамене — бе взела решение, колкото и силен да беше подтикът, да не си позволява да изпада в размисъл. Насочи вниманието си към раните на мъжа. Разряза чевръсто дрехите му и го съблече гол. Доплака и се при вида на изпосталялото му тяло, на мръсотията, уязвимостта, щръкналите кости. Мъжът беше ранен тежко на три места: в крака, в рамото и най-страшната рана — при гръбначния стълб. Който и да бе стрелял по него, го беше направил в гръб.
Труди се цял следобед, пациентът на два пъти изгуби съзнание от болката, но накрая тя извади два и половина куршума. Третият, под коляното, се беше натрошил вътре в крака. Не виждаше причина да прониква надълбоко. Ако раненият оцелееше от този ад, щеше да му се наложи да живее с това. Джамила знаеше, че той никога вече няма да бъде същият. Точно като камъните и диамантите, и куршумите отдаваха душата си на тялото, което са докоснали.