Чест
- Автор: Shafak Elif
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Чест». Краткое содержание книги:
От незапомнени времена хората в Месопотамия са наричали диамантите Божии сълзи. Смятали, че са направени от прахта, паднала от звездите горе, или от парченца, отчупили се от светкавиците в нощи с буря. Джамила беше чувала дори, че диамантите са превърналите се в кристали капки пот, които падат всяка пролет, когато Майката Земя и Бащата Небе се любят. Какво развихрено въображение! На хората им хрумваха какви ли не безумни мисли, когато се натъкваха на неща, над които нямаха власт, сякаш, като съчиняваха небивалици, можеха да осмислят всичко, което бе болезнено объркващо, включително краткия си престой на земята.
В сравнение с диаманта, човешкият живот беше по-кратък и от летен дъжд. На осемдесет години човек беше стар и немощен, докато за диаманта се смяташе, че е още в невръстна възраст. Според Джамила нейният камък беше на триста-четиристотин години. Все още млад. Можеше да доживее до хилядолетия, че и повече.
И заможни, и бедняци ламтяха в еднаква степен за диаманти и тази страст беше безкрайна. Който нямаше надежда да се сдобие с тях, мечтаеше да ги притежава. Който ги притежаваше, копнееше за още. Колкото и да беше млад, този диамант се беше нагледал на всичко: на непочтеност, на ненаситност, на жестокост. Историята му беше кървава, като на всички редки диаманти. Търговци, пътешественици, поклонници, мореплаватели, войници и шпиони се бяха предавали един друг, само и само да сложат ръка върху него. Слугините бяха служили с по-голямо уважение на господарките си, жените бяха обичали по-предано съпрузите си, а съпрузите се бяха държали по-мъжки, ако деляха един покрив с него. Намеците се превръщаха в увереност, флиртът — в брак, приятелите — в заклети врагове, а заклетите врагове — в кохорти. Подобно на сноп слънчева светлина, отразен в чисто бял сняг, кехлибареният диамант правеше всичко около себе си по-ярко, по-чисто, ала носеше и своя мрак. Джамила знаеше, че такъв великолепен диамант може да накара човек да се раздели със собственото си сърце.
Беше й подарък от един бей. От човек, който бе свикнал да му се кланят какви ли не хора и сееше в еднаква степени и ужас, и почит. Джамила беше спасила живота на единствения му син. Лекарите не виждаха надежда, а тя се труди спокойно и упорито и сантиметър по сантиметър, сякаш дърпаше шейна, заседнала в натрошен лед, върна момчето от Азраиловото царство. Първия път, когато момчето отвори очи и заговори, беят се разрида. Направо ревна с глас, както повечето хора, несвикнали да плачат, Беят й предложи пари. Тя отказа. Жълтици. Нива. Цял пчелин. Ферма за коприна. Всеки път Джамила клатеше глава. Тъкмо да си тръгне, когато беят й показа диаманта. Нарече го Кехлибарената наложница. Джамила беше привлечена от него. Не от стойността му, а от загадките, които диамантът пазеше. Видя, че това е камък на тайните.
— Разправят, че бил прокълнат — обясни беят — Не може да се купи, не може да се вземе насила. Не може да се открадне. Може само да се даде от все сърце, като подарък. Така дойде при мен. Така ти го давам и аз на тебе.
За стотна от секундата на Джамила й се стори, че тя и камъкът са свързани силно, по тайнствен начин, който не проумяваше. Въпреки това отказа. Ала беят беше умен човек. Разбираше, че Джамила е привлечена от скъпоценния камък и в същото време той я отблъсква, разбираше страха й, че ако го вземе, никога вече няма да е в безопасност. Беше оцеляла в долината, главорезите и крадците не я бяха нападали отчасти защото нямаше какво да им предложи. Беят не настоя. Но същата вечер прати диаманта по свой верен човек. Оттогава Кехлибарената наложница беше при Джамила.
Животът на човеците не бе по-дълъг от живота на личинката. Или на копринената буба. Още една странна особеност на хората. Те не искаха да ги сравняват с личинки, затова пък им беше много приятно да ги оприличават на копринени буби. Определяха насекомите като гнусни, но се смятаха за щастливи, ако на пръстите им кацнеше калинка. Ненавиждаха плъховете, а обичаха катериците. Смятаха лешоядите за отблъскващи, а орлите — за внушителни. Мразеха комарите и мухите, но обичаха светулките. Използвани за лечебни цели, медта и желязото бяха полезни, а хората се прекланяха пред златото. Не обръщаха внимание на камъните под краката си, а даваха мило и драго за скъпоценните камъни.