Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
Мъжът ми се покланя с престорена сериозност.
— Майкъл Акърман, на вашите услуги, госпожице. Мислех, че ще се скитам из пясъците цял ден сам-самичък, но съм имал късмет! На какво дължа удоволствието на приятната ви компания?
— Ами… ъ-ъ-ъ, господин Акърман…
— О, наричайте ме Майкъл. Господин Акърман е моят баща!
— Добре тогава… Майкъл. Виждате ли, търся един човек. Но не знам къде е и не… ами още не познавам пътя.
Той разбиращо кима с глава.
— Ясно. Идвате заради баща си, нали?
Накланям глава и го оглеждам с още по-голям интерес.
— Ами… да. Да, така е. Откъде знаете?
Той отпъжда с ръка соления вятър от лицето си.
— О, тук нещата лесно се научават. С право може да се каже, че светът е малък, а? — и се смее на шегата си.
— Предполагам, че сте прав. В такъв случай знаете ли къде бих могла да намеря баща си?
Той авторитетно клати глава.
Да, да. Разбира се, че знам! Всъщност той ме изпрати да ви открия.
— Наистина ли?
— Да, разбира се. Каза ми да търся красиво момиче на около шестнайсет години и веднага да го заведа при него.
Хваща ме за ръката и ме повежда надолу по плажа.
Издърпвам ръката си от неговата.
— О, почакайте, ако обичате! Не съм сигурна, че трябва някой да ме води. Виждате ли…
— Глупости! — хваща ме отново той, сега по-здраво отпреди. — Знам точно кого търсите и ще ви отведа право при него.
Но не съм направила и две крачки, когато забелязвам странния блясък в очите му. Той вече не е тъй добродушен, лицето му става зловещо и до ушите ми долита гласът на Соня, прекосил световете, които ни разделят: „Някои ще искат да ти помогнат, други просто ще ти се пречкат, а трети истински ще ти навредят.“
— Виж сега — дърпам се аз, за да се освободя от хватката му. — Оценявам помощта ти. Наистина. Но мисля да поостана тук още малко. Баща ми със сигурност ще ме намери, но трябва да остана тук известно време.
Пръстите му се сключват около ръката ми и аз трепвам, като виждам как те болезнено се впиват в нежната плът над лакътя ми.
— Не, не! Не мисля така.
Гласът му се е променил. Станал е по-суров. И не толкова дружелюбен.
— Имаме и друг ангажимент, нали разбирате, друг…
Ала той няма време да довърши. Внезапно пред нас изниква момче на възрастта на Хенри, облечено в странна риза без копчета и в къси панталони, изпод които стърчат кльощавите му крака. Лицето му е цялото в мръсотия.
— Време е за отплаване, приятел — казва момчето.
— Хайде, хайде, млади момко. Ще направиш добре, ако не се бъркаш в неща, които не са за възрастта ти. Хайде, бягай от тук!
Майкъл Акърман ме бута да направя още една крачка, но момчето застава на пътя му.
— Няма да повтарям. Пусни я да си ходи. Не искам да те наранявам.
Странно е да чуя подобна заплаха от толкова малко момче, но като виждам стоманения му поглед, разбирам, че говори напълно сериозно.
— Слушай сега — пъчи се Майкъл Акърман. — Мисля, че нямаш представа с кого си се захванал, разбираш ли какво ти говоря? Момичето трябва да бъде задържано.
Момчето търпеливо поклаща глава.
— Опитах се. Опитах се да те предупредя — казва то и ме поглежда. — Не се ли опитах да му кажа?
— Аз… струва ми се…
Млъквам, защото момчето вдига ръка и изрича нещо на език, който не познавам. Отначало около нас настъпва странна тишина. Дори вълните се умълчават и се разбиват безшумно в брега, сякаш природните стихии стихват пред заклинанието на момчето. После, съвсем неочаквано, земята започва да се тресе. В един миг — всъщност за част от секундата — ние се споглеждаме, в очите на момчето се чете необяснимо задоволство, а Майкъл Акърман гледа разбиращо и в същото време страхливо. Не мога да си обясня защо, но пръстите около ръката ми се отпускат, аз поглеждам надолу и виждам, че земята пред нозете му алчно е разтворила паст. Пясъкът под краката му се разцепва на две и поглъща ужасеното му същество частица по частица. Всичко става само за миг и когато отварям очи, Майкъл Акърман вече го няма, пясъкът е гладък, сякаш той никога не е стъпвал върху него, а вълните възобновяват хипнотичния си ритъм.
Обръщам глава към момчето.
— Но… Какво… Къде… Какво направи с него?
То въздъхва.
— Хайде сега! Не се разстройвай. Толкова пъти го предупреждавах, а и ти видя колко лесно потъна. Освен това той искаше да те отведе при Изгубените души.