Бранителката на портата
- Автор: Цинк Мишель
- Серия: Пророчеството на сестрите #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-765-6
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Бранителката на портата». Краткое содержание книги:
Тази романтична история, изпълнена с готически ужас ще се хареса и на млади и на стари. Американската писателка Мишел Зинк уверено води читателя по сложната и заплетена сюжетна линия на поетичния разказ за Лия и Алис, като създава интересни и пълнокръвни герои и ни кара да примираме от напрежение.
„Бранителката на Портата“ е вторият роман от трилогията за пророчеството, тегнещо над двете сестри близначки.
— Сестро — кима с глава Димитри, а двете с Луиса повтаряме поздрава.
Сестрата ни се покланя в отговор. Този път поне ме посрещат с топлота и вежливост. Не казва нищо, а просто става и отваря вратата, въвежда ни в стаята и отново я затваря, като самата тя остава навън в коридора.
Не знам какво съм очаквала, ала стаята, в която е настанена Соня от мига на нашето пристигане, ми се вижда топла и уютна. Просторна, с диван с меки възглавници в единия край и с огромно легло с плюшени завивки в другия. На отсрещната стена, точно срещу входа на стаята, виждам познатата вече двойна стъклена врата, отвеждаща към вътрешния двор, в който растат най-разнообразни цветя. Сигурна съм, че още щом пристъпя прага на двойната врата, ще видя Соня. Без да се двоумя, аз се отправям натам.
Пристъпвам прага и се озовавам в съвършено друг свят. Същите цветя като тези, растящи покрай пътеката, която води към сградата, но далеч повече на брой и по-разнообразни и на мен ми се струва, че освен жасмина сред тях разпознавам също хортензии и божури. Наоколо ухае на морски бриз и свежест. Този аромат прониква навсякъде на острова и аз си казвам, че без него никога вече не ще се чувствам у дома.
Зад далечния плисък на вълните долавям шум от лееща се вода. Димитри повдига вежди в мълчалив въпрос и аз стъпвам на чакълестата пътека и тръгвам по нея натам, откъдето долита шумът на водата. Виждам я едва когато стигам до нея — малък фонтан в средата на двора. Той бълбука по камъните, струпани накуп в центъра му. Красиво е, но не желанието да потопя пръсти във водата ме кара да се втурна към него, а пейката или по-точно Соня, която е седнала на нея.
Когато чува хрущенето на стъпките ни по чакъла, тя става и щом надзъртам в очите й, в светлосините им ледени дълбини, забелязвам и колебание, и боязън. Хуквам към нея, без да се замисля. Води ме инстинктът и не отброявам секундите, отминали между мига, в който отново я виждам, и този, в който се прегръщаме, смеем се и плачем едновременно.
— О! О, божичко, Лия! Толкова ми липсваше! — гласът й потъва в ридания.
Отстъпвам назад, за да я видя добре, и забелязвам тъмните кръгове около очите й, бледата й кожа и слабата й фигура, от която едва ли биха могли да се свалят и два килограма, но която изглежда така, сякаш се е смъкнала с цели пет.
— Добре ли си?
Двоуми се, преди да кимне с глава.
— Ела. Седни.
Тя ме дърпа към пейката, ала спира и поглежда назад към Димитри и Луиса.
— Извинявайте — изрича свенливо. — Не съм ви казала добро утро.
Димитри се усмихва.
— Добро утро. Как се чувстваш?
Тя се замисля, сякаш отговорът на въпроса му не е толкова прост.
— Предполагам, че съм по-добре.
Той кима с глава.
— Хубаво. Искаш ли да ви оставя насаме?
Тя поклаща глава.
— Казаха ми, че си син на Алтус. Мисля, че вече знаеш всичко. Нямам нищо против да останеш. А… Луиса? Ще останеш ли и ти?
Никога преди Соня не е изглеждала по-засрамена, отколкото сега, когато остава лице в лице с Луиса. Не знам дали защото се бе опитала да ме убеди в предателството й в началото на нашето пътуване, или просто си е такава, но не може да срещне погледа на Луиса.
Луиса окуражаващо й се усмихва и идва на пейката при нас. Димитри, винаги любезен, сяда върху един от големите камъни край фонтана. Седим неловко няколко секунди, никой не знае откъде да започне. Само веднъж, един-единствен път, Соня отправя поглед към китката на ръката ми. Дърпам я още по-навътре в ръкава, за да скрия медальона. Поглеждам Соня в очите, но тя бързо извръща поглед встрани. Накрая Димитри оглежда градината.
— Забравил съм колко красиво е тук. Добре ли се отнасят с теб? — пита той Соня.
— О, да! Сестрите са много вежливи при… при сегашните обстоятелства. — Бялата й кожа порозовява от неудобство и ние отново се умълчаваме.
Димитри става и бърше длани в панталоните си.
— Излизала ли си оттук? — вдига поглед той. — Имам предвид дали си излизала извън този двор, на свобода?
— Веднъж — отвръща Соня. — Вчера.
Веднъж не е достатъчно. Наоколо е твърде красиво, за да му се наситиш само едно излизане. Хайде да се поразходим, какво ще кажете?
26.
Пристъпваме прага на стъклената врата в дъното на коридора и след миг океанът се разстила пред очите ни е целия си блясък. Водата блести на слънцето и въпреки че е там, долу, мирисът й е силен и остър както никога преди. Димитри се навежда и долепя устни до ухото ми: