Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Брат Келан! — Капитан Адал пристъпи напред, сграбчи лечителя за ръката и го дръпна настрани. — Забравяте се. Прекалил е с виното, милорд — каза той на Вейлин.
— Имате ли някаква представа какъв велик човек беше предишният владетел на кулата, чието място искате да заемете? — продължи да беснее Келан, като дърпаше ръка да я измъкне от хватката на капитана. — Колко го обичаха всички тук? И колко обичат нея? — Посочи с пръст Дарена, която седеше със затворени очи, отчаяна. — Никой не ви иска тук, Ал Сорна! На никого не сте притрябвали! — Продължи да нарежда, докато Адал и един гвардеец го извеждаха насила. Вратата се затвори след тях и в залата се възцари неловка тишина.
— А аз си мислех, че вечерята не включва развлечения — каза Вейлин.
Думите му породиха несмел смях, но и той се оказа достатъчен да свали напрежението и да възобнови разговорите, макар и на тих глас.
— Милорд. — Дарена се наведе към Вейлин, говореше почти шепнешком, но сериозно. — Брат Келан прие много тежко смъртта на баща ми. Не може да си прости, че се оказа безсилен пред болестта, която го отнесе. Оттогава не е на себе си.
— Думите му са държавна измяна — заяви самодоволно сестра Вирула. — Каза, че крал Янус е луд. Чух го.
Дарена изскърца със зъби и продължи, все едно не я е чула:
— Службата му тук е безценна. Спасил е живота на толкова хора…
Вейлин разтри слепоочията си. Внезапно се беше почувствал много уморен.
— Мога да простя пиянските брътвежи на един скърбящ човек. — Погледна я в очите. — Но да не се повтаря.
Тя кимна и изви устни в лека усмивка.
— Много сте любезен, милорд. Няма да се повтори, имате думата ми.
— Добре. — Той избута стола си назад и се изправи. — Благодаря ви за всичко, милейди. А сега, ако ме извините, имам спешна нужда от почивка.
— Еорил са го нарекли Онзи, който вее пламък, когато тича. Заради гривата. — Главният коняр плъзна гальовно ръка по хълбока на коня. Конят беше красиво животно с яка мускулатура, макар и не толкова жилав като породист кон от Кралството, с дълги крака и кафяв на цвят, освен при гривата, която определено червенееше. — Еорилите са си такива, не обичат кратки имена. Аз му викам само Пламък.
— Млад е — отбеляза Вейлин, докато проверяваше зъбите му. Забелязал бе липсата на сиви косъмчета около муцуната.
— Но е много умен и добре обучен, милорд — увери го главният коняр. Беше едър мъж на трийсетина години, нилсаелец, ако се съдеше по акцента, с превръзка на лявото око. Представи се като Борун, без фамилно име. Вейлин се беше появил в конюшните рано сутринта и Борун реагира на неочакваното му посещение с широка усмивка и енергичност, без следа от враждебното негодувание, което новият владетел на кулата срещаше навсякъде.
— Купихме го от еорилите, когато беше още жребче — обясняваше Борун. — Нарочен бе за следващия кон на лорд Ал Мирна. Лейди Дарена реши, че е редно да го дадем на вас.
Вейлин почеса Пламък по носа и получи в отговор доволно пръхтене. „Този поне няма да ме хапе.“
— Ще ми трябва седло. И кон за сестра ми.
— Ще се погрижа, милорд.
Докато извеждаха конете в двора, се появи Алорнис, увита в кожи и разтегнала уста в широка прозявка. Дори през лятото утрините в Пределите бяха студени.
— Колко път има дотам? — попита тя. Очите ѝ бяха зачервени, което наведе Вейлин на мисълта, че снощи сестра му е прекалила с виното.
— Няколко часа езда — отговори Дарена и яхна коня си. — Но мисля първо да се отбием на друго място. Искам да ви покажа една от мините. Стига да нямате нищо против, милорд?
— Добре. — Той погледна Алорнис, после кимна към коня ѝ. Тя се прозина отново, измърмори нещо под нос и накрая се метна с пъшкане на седлото.
Групата им се оказа доста многобройна — освен гвардейците на Орвен с тях тръгнаха капитан Адал и двама от хората му. Поеха по северния път и скоро се озоваха сред обрасли с храсталак хълмове. Пътят беше в добро състояние, широко платно от здраво отъпкан чакъл. Далеч не бяха единствените пътници, на няколко пъти дори се наложи да минат встрани, за да направят път на тежко натоварени фургони и каруци.
— Когато баща ми застъпил на поста си, тук имало само тесен черен път — каза Дарена, когато Вейлин отбеляза отличното състояние на шосето. — Пренасяли чакъла с товарни коне. Баща ми платил с кралско злато за построяването на пътя, а после задължил с кралска дума търговците да плащат за поддръжката му.