Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Мислех си за баба с дългосрочните ѝ планове, за странната ѝ подмолна сестра, която бе пронизала със заклинанието си мен и Снори, и за Скилфар, студена като лед и стара отвъд човешкия живот.
— Кара?
— Да?
Опитах се да намеря правилните думи за въпроса си и като не успях, се задоволих с неправилните.
— Кога реши да станеш вещица? Знаеш, че всички те накрая се чалват, нали? Живеят в пещери и дрънкат безсмислици, докато кормят жаби… изобщо, плашат честните хора. Кога си каза: „Да, корменето на жаби — това е моят живот!“
— Какво щеше да правиш, ако не се беше родил принц? — Тя вдигна поглед към мен и очите ѝ уловиха светлината.
— Ами… аз съм… бил предопределен да…
— Забрави за божественото право или каквото там извинение сте свикнали да използвате — какво щеше да правиш, ако не беше принц?
— Ами… не знам. Може би щях да въртя кръчма или да отглеждам коне. Нещо свързано с конете. — Въпросът ми се струваше глупав. Все пак бях принц. Ако не бях, нямаше да съм аз.
— Значи нямаше да хванеш меча и да си завоюваш трон? Независимо от потеклото си?
— Е, да, разбира се. Точно това. Очевидно. Както казах, предопределен съм да бъда принц. — Макар че бих предпочел да съм предопределен за крал. Но тя ме беше преценила вярно — нямаше да тръгна да си завоювам кралство, по-скоро бих работил с коне. Надявам се, бих ги яздил, а не да им рина фъшкиите. Но в крайна сметка по-добре да размахвам лопата, отколкото меч.
— Аз съм родена в семейство на селяни, роби на торгилите, Ледените викинги. Бих могла да ти кажа, че съм изпитвала жажда за знания, искала съм да разбера какво лежи под онова, което виждаме, да разкрия тайните, свързващи едно нещо с друго. Много от младите чирачки за вьолви ще ти го кажат и доста от тях са искрени. Любопитството. То е убило повече котки от кучетата. Но истинската причина? За мен поне — ще ти призная честно, защото никога не бива да лъжеш на планина. Власт, принц Джалан от Червения предел. Искам да получа своя дял от онова, което ти си получил с майчиното си мляко. Идат лоши времена. За всички ни. Времена, в които ще е по-добре да си вьолва, дори ако това означава да си страшна вещица в някоя пещера. По-добре, отколкото да си селянка, която се трепе по цял ден да си изкара прехраната от земята, с наведена глава, също тъй невежа за предстоящото като пролетно козле за ножа на фермера.
— Аха. — Нямах отговор на това. Всяка кралска особа знае цената на амбициозните хора и опасността, криеща се в тях. Дворовете на Разделената империя са пълни с такива. Донякъде си бях въобразявал, че различни сили тласкат онези, които си играят с тъканта на света и мечтаят за странни и плашещи бъдещета… но може би не трябваше да се изненадвам да открия, че амбицията, простата жажда за власт, лежи в основата и тук.
До третия ден толкова се отегчих, че позволих на Снори да ме убеди да се изкачим до кратера на хиляда стъпки над нас. Той взе копието и го използваше за подпиране. Куцукаше напред, отдавайки предпочитание на здравия си хълбок, със скорост, която за разлика от друг път можех да следвам. Момчето дойде с нас и припкаше напред по скалите.
— Като козле е. — Снори кимна към Хенан, който ни чакаше по-нагоре по пътеката.
— Само гледай троловете да не те чуят, че го наричаш козле. Ще го излапат на две хапки, без изобщо да се поинтересуват кой потропва по моста. — Погледнах към момчето, присвито и брулено от вятъра. Изглеждаше ми добро хлапе. Досега не бях имал възможност да мисля за децата като за добри или не, само като за дребни, моткащи се в краката и изключително гръмогласни по въпроса къде пипам кака им.
Вървяхме нагоре по дерета, изровени дълбоко в черната скала. Прехвърлихме назъбения ръб на кратера и се взряхме надолу към обширно и неочаквано езеро.
— Къде е огънят? — попитах. Липсата на дим по време на изкачването вече ме беше направила подозрителен. Бях пропуснал да надзърна в кратера на Беерентопен, когато Едрис Дийн ме принуди да изкатеря проклетото нещо, а и честно казано, се радвах, че не ми се наложи да драпам по последните стотина метра до ръба. Спомням си обаче, че от Беерентопен се издигаше дим, за да бъде подхванат от вятъра и да се проточи на юг като последните кичурчета коса на някой плешивец. Докато се бъхтех нагоре по Халрада, очаквах да бъда възнаграден поне с малко огън и сяра.
— Отдавна е угаснал. — Снори си намери място за сядане, закътано от вятъра. — Този старец спи от векове, може би от хиляда или повече години.
— Водата не е дълбока — обади се Хенан по-надолу по вътрешния склон — първите му думи за цял ден. Странно, като се има предвид, че за мен главната отличителна черта на децата винаги е била колко рядко млъкват. Обаче беше прав, водата изглеждаше не повече от два-три пръста, разстлана върху огромна ледена кора.