Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— Шът. Чакай. Скоро отново ще прогледнеш.
Зрението ми се връщаше бавно, отначало само петна по краищата, светлини и сенки, после цвят. Можех да видя огъня и сиянието в ръката на Кара. Петната придобиха ясни очертания и видях, че от голямата колкото юмрук топка орикалкум е останало само парченце, сияйно зърно, не по-голямо от човешко око, сякаш другото е изгоряло.
— Виж, това вече е копие, достойно за бог! — Снори се изправи. Беше вдигнал от мястото, където падаше сянката, ново копие, по-дълго от предишното, с подобен вид, но с добавено към него нещо свирепо — обвилите го руни сякаш крещяха своето послание, дървото между тях бе по-черно от грях, а сребристата стомана грееше със собствена светлина.
Известно време седяхме и гледахме държащия копието Снори. Стъмни се. Аз заспах.
Седмицата, която Горгот каза, че ще е нужна на хората на дука да пристигнат, се оказа четири дни. Четирите дни се оказаха с три прекалено много — а аз прекарах първия в сън.
Леглата ни представляваха купчини папрат, пирен и тук-там някоя бодлива клонка прещип, всичките изтръгнати барабар с корените, с все още прясна пръст по тях. Вечерята предсказуемо бе козешко, поднесено сурово, което ни гледаше с леко изненадана физиономия от момента, в който троловете му бяха откъснали главата. Закуската също беше от козешко. И обядът.
Събудих се преди зазоряване на втория ден и останах да лежа неподвижно, докато предутринният светлик се промъкваше опипом, намирайки само ръбове. Мина време и видях, или ми се стори, че видях сред сивотата някаква по-тъмна сянка, плъзгаща към купчината, която взех за Снори. Сумракът сякаш се сбираше около… нещо, скриваше го, но оставяше достатъчен намек, за да привлече погледа ми. Може би ако не бях заклет в мрака, нямаше да видя нищо. Нещото или нищото се сгъсти, когато се приближи до Снори, и се надвеси над него, а аз продължавах да лежа парализиран, не от страх, а завладян от момента така, както понякога един сън наяве може да впримчи човек.
Утрото се разпука; в пещерата ни не проникнаха слънчеви лъчи, само светлината се промени някак си.
— Чукане — промърмори Снори и седна. — Чувам чукане.
И просто ей така странното чувство ме напусна и вече не виждах нищо по-зловещо от Снори, търкащ сънено лицето си, и приведената над него Кара.
— Аз не чувам нищо. — Тя сви рамене и по лицето ѝ за миг може би пробяга раздразнение. — Трябва да прегледам тези рани. Днес ще ти направя лапа.
Сутринта на този втори ден Кара се спусна по пепеливия склон на планината до място, където растенията дръзваха да никнат, и се върна след часове с ленена торбичка, претъпкана с различни билки, кори, цветя и нещо, което подозрително приличаше на кал. С тях се зае да обработва раните на нашите викинги, от които най-сериозен се оказа срезът на хълбока на Снори. Всичко, от което можех да се оплача аз, бяха одрани колене, каквито имат малките момченца. Вероятно бях пострадал, падайки на колене да моля за милост или да призовавам някакъв равнодушен бог, но честно казано, нямах спомен за това. Както и да е, не получих никакво съчувствие от Кара, която вместо това се суетеше около прекомерно мускулестото тяло на Снори.
Аслауг не се върна при мен тази втора вечер. Първата бях заспал преди залез-слънце и лежах толкова мъртъв за света, че би бил нужен истински некромант, за да ме вдигне. Когато обаче Аслауг не се появи и при втория залез, се зачудих дали дъщерята на Локи не ми се сърди още, задето се гмурнах през арката на маговете на развалата. Тъй като всички други варианти, изглежда, завършваха с ужасна смърт, не смятах, че е разумно да възразява, но в онзи момент тя беше против. Гневлива или не, отсъствието ѝ ми се струваше странно. Аслауг се беше върнала с такава готовност през онзи първи ден на брега, след като дълго не бе допускана до ухото ми от магията, наложена на лодката на Кара. Обясних си всичко това с „жени“ и си казах, че накрая пак ще дойде. Винаги идват.
В полумрака и скуката на пещерата неведнъж прехвърлях отново в ума си спомените за баба ми в замъка Амерот. Честно казано, когато мислите ми се насочваха към събитията от последния ден на обсадата, не можех да спра касапницата да се разиграе пак пред очите ми. Още веднъж се зачудих как съм могъл да избягвам тази история толкова дълго. Но пък, от друга страна, в миналото са ме обвинявали, че съм малко егоцентричен и единственият ми интерес към славната история на моето семейство е къде са заровили плячката. Сега като се замисля, имаше някаква песен за Червената кралица на Амерот, но никога не бях обръщал особено внимание на думите…