Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Макар че в моменти на колебание той негодува именно срещу тези качества на сестричката си. Може би тя е нечистият примес в него, шумът в сигнала, който надушват враговете му в училище. Може би е единственото нещо, което го спира да не се предаде напълно. Ако човек има сестра вкъщи, се очаква да мисли за нея като за красиво момиче от пропаганден плакат: с розови бузи, смело, решително. Тя е тази, за която се биеш. Тази, за която ще умреш. А Юта? Тя му праща писма, които цензорът в училище зачерква почти изцяло. Задава въпроси, които не трябва да се задават. Само близостта на Вернер с д-р Хауптман — привилегированото му положение на любимец на преподавателя по техника — му спасява кожата. Една фирма в Берлин вече произвежда приемо-предавателя им и някои бройки дори са се върнали от, както се изразява Хауптман, „реална експлоатация“ — гръмнали, изгорели, пълни с кал или просто повредени, и задачата на Вернер е да ги приведе в нормален вид, докато докторът говори по телефона, пише заявки за резервни части или отсъства, понякога по половин месец, от школата.
Минават седмици, без да получи писмо от Юта. Пише по два-три реда обикновени баналности — „добре съм… доста съм зает“ — и ги предава на старшината. Почва да го обзема страх.
„Имате умове“, чете им конско Бастиан, докато обикаля сутрин из столовата, а всяко момче незабележимо се сгърбва още мъничко над чинията си, когато пръстът на коменданта се плъзне по гърба на униформата му. „Но умовете са ненадеждни. Умовете винаги теглят към неясноти, към въпроси, а това, което ви трябва, е сигурност. Яснота. Цел. Не вярвайте на умовете си.“
Вернер отново е в лабораторията, отново сам, късно през нощта, разхожда се по скалата на ламповия „Грундиг“, който преди Фолкхаймер носеше от канцеларията на Хауптман, и търси музика… блуждаещи сигнали… и той не знае какво. Вижда Фредерик, вторачен в своя албум с птици; вижда трескавия пулс на мините в Цолферайн — сновящите вагонетки, дрънчащите железа, търкалящите се конвейери, комините, бълващи пушек ден и нощ; вижда Юта, размахваща запалена факла, докато тъмнината я поглъща отвсякъде. Вятърът напира в прозорците на лабораторията: вятър, който — както обича да им напомня комендантът — се е промъкнал тук чак от Русия, казашки вятър, вятърът на хранещи се със свещи варвари, с глави на нерези, жадни да изпият кръвта на германските момичета. Горили, които трябва да бъдат изтрити от лицето на планетата.
„Пук-пук“, радиосмущения.
Там ли си?
Уморен, той изключва радиото. В тишината нахлуват гласовете на господарите му, кънтящи от едната страна на главата му, докато паметта говори от другата.
„Отворете очи и се нагледайте с тях до насита, преди да ги склопите завинаги.“
„Острие“ и „Раковина“
Трапезарията на хотел, „Дийо“ е голяма, мрачна и пълна с хора, които говорят за подводниците край Гибралтар, несправедливостта на обменния курс и четиритактови корабни дизели. Мадам Манек поръчва две купички супа, които с Мари-Лор излапват още при поднасянето. Казва, че се чуди какво да правят — да чакат? — и за всеки случай поръчва още две порции.
Най-накрая един мъж в шумолящо облекло сяда при тях.
— Вие ли сте мадам Валтер?
— Колкото вие — мосю Рене — отвръща мадам Манек.
Пауза.
— А момичето?
— Тя ми е съучастничка. Надушва лъжата още преди да е изречена.
Той се разсмива. Говорят за времето. Дрехите на мъжа лъхат на море, сякаш е бил довят тук от някоя буря. Говори и мърда непохватно, при което бута масата и лъжиците им подрънкват в купичките. Най-сетне казва:
— Възхищаваме се на вашите усилия, мадам.
Мъжът, представил се за Рене, заговаря тихо. Мари-Лор долавя само отделни фрази: „Обърнете внимание на кодовете върху регистрационните номера. „WH“ са сухопътни войски, „WL“ са военновъздушните сили, „WM“ е флотът. Можете да записвате — вие или някой друг — и съдовете, влизащи и излизащи от пристанището. Това е много ценна информация.“
Мадам Манек слуша и мълчи. Дали си разменят и други сведения — с жестове, бележки или предварително уговорени сигнали — Мари-Лор не може да разбере. Казват, каквото имат да си кажат, и не след дълго мадам Манек и Мари-Лор отново са в кухнята на улица „Воборел“ № 4. Мадам Манек тършува из зимника и изважда пособията си за консервиране. Тази сутрин, на всеослушание обявява тя, е успяла да се добере до последните две щайги с праскови в цяла Франция. Тананика си весело и помага на Мари-Лор да се оправи с белачката.
— Мадам?
— Да, Мари?
— Какво е „псевдоним“?
— Фалшиво име, измислено.
— Аз… ако се наложи… какво да си избера?