Републиката на крадците [bg]

„Разумът ми. Дълбоко погребаните спомени, които, благодаря, са напълно безсмислени. Съсредоточи се. Правя те съпричастен на моите най-могъщи, най-целенасочени мисли още от мига, когато ти се разкривам.“

Джийн прави опит да се отпусне, да остане отворен за това преживяване и впечатленията го връхлитат едно по едно, все по-бързо и по-бързо. Сразен е от объркващия безреден поток информация — имена, места, описания и като нишка през всичко това — мислите, вълшебните знаци на още много магове.

Исас Схоластика… Остров на учените… Не е в стила на една архидама да ни кара да чакаме (лична цитадела на маговете в Картейн)… Това е, защото… Чувство на сдържана досада… Соколаря (по дяволите този очевиден и неизбежен въпрос)… Звук от стъпки по гладък мрамор… Добре разбирам… „Неговото присъствие няма нищо общо с моето протакане“… На твое място щях да се чувствам по същия начин… „Като че пренебрегвам задълженията си заради него“… Богове на небесата, нима спечелих пет гривни заради малодушието си?

Пред Джийн има проста дървена врата — вратата към Небесната зала, седалището на онова, което минава за правителство сред маговете в Картейн. Вратата не се отваря при докосване. Всеки, опитващ се да завърти топката, остава смаян, защото, колкото и да се мъчи, ръката му не може да я напипа, макар че ясно я вижда. Джийн усеща прилив на сила, когато тя (Търпение) праща своя знак към вратата. При тази невидима милувка вратата се отваря.

„Извинете, не исках да ви притеснявам… Топлият въздух на Небесната зала, вече изпълнен с… «Няма да пратя на стената собствения си син»… Няма защо да се дразните, просто исках… Там седи и чака… (Гледа, гледа, като че е проклетата си птица)…“

Небесната зала представлява илюзорен свод, който би накарал хитреците от Тал Верар да се попикаят от завист. Това е първият пример за самостоятелна, неопровержима магия, видяна от Джийн. Помещението е кръгло, с диаметър петдесет метра и Джийн знае от светлия кръг около знанията на Търпение, че сводът всъщност се намира на двайсет стъпки под земята. Независимо от това от край до край на безкрайния стъклен свод се вижда изкуствено небе като оживяла картина, съвършена във всеки свой детайл. Изобразява забележителна ранна вечер, когато слънцето се е скрило зад обточени със злато облаци.

Маговете очакват Търпение на столове с високи облегалки на терасовидни подиуми, както е било в Конгреса на лордовете в старата империя — място, отдавна превърнато в пепел от надпреварата на мъжете и жените. Облечени са в еднакви одежди с качулки, на цвят убиточервени като рози на сянка. Това са церемониалните им роби. Сиви или кафяви на цвят дрехи може би щяха да бъдат по-неутрални, по-малко дразнещи, но създателите на ордена не бяха поискали техните наследници да бъдат прекалено спокойни по време на обсъжданията.

Един мъж седи на най-предния ред столове, точно срещу Джийн/Търпение, докато вратата с плъзгане се затваря зад гърба му/й. Кацнал върху едната му ръка, върху ръкава, замръзнал като статуя, се вижда сокол, който Джийн веднага познава. Той и преди е гледал право в неговите студени и безжизнени очи, както и в очите на господаря му. („Гледа, гледа, като че е проклетата си птица.“)