Друговремец [bg]

- Но ако някой все пак дойде, ще те намерят - възпротивих се.

Той се пресегна към кепенеца на тавана и го затвори. Коридорът потъна в мрак, а Джейми се превърна в безформен силует.

- Не могат да видят лицето ми - отвърна той. - А като ги гледам в какво състояние са, и името ми няма да ги интересува, дори да им кажех истинското си, а не мисля да им го казвам.

- Така е - рекох с леко съмнение. - Няма ли да се зачудят какво правиш тук в тъмното?

Не виждах нищо от лицето му, но по тона му личеше, че се усмихва.

- Никак, сасенак. Ще си помислят, че си чакам реда.

Засмях се и влязох в стаичката си. Свих се на леглото и заспах, като се дивях на ума, който може да си прави подобни мръсни шеги, а да се ужасява от мисълта да споделя една стая с мен.

Когато се събудих, Джейми го нямаше. Слязох за закуска и срещнах Дугал на най-долното стъпало - чакаше ме.

- Яж бързо, моме. С теб отиваме до Броктън.

Не ми каза нищо повече, но изглеждаше неспокоен. Скоро бяхме на конете в мъгливата ранна утрин. Птичките се суетяха в храсталака, а въздухът обещаваше топъл летен ден.

- С кого ще се виждаме? - попитах. - Можеш да ми кажеш. Ако не знам, ще съм изненадана, а ако знам, мога да се престоря на изненадана, достатъчно интелигентна съм.

Дугал ме изгледа косо,но реши, че аргументът ми е добър.

- Командира на гарнизона във форт Уилям.

Малко се стъписах. Не бях съвсем готова за това. Мислех, че имаме поне три дни до форта.

- Но... още сме далеч! - възкликнах.

- Ммф.

Явно командирът бе енергичен мъж. Не го свъртало при гарнизона и с групичка от драгуните се заел с инспекция на околностите. Войниците в хана предната нощ били част от тази групичка и казали на Дугал, че командирът се е разположил в Хан в Броктън.

Това представляваше проблем и през останалата част от пътя мълчах и мислех по него. Разчитах да се освободя от компанията на Дугал при форта, който - доколкото знаех, - бе едва на ден път от Краиг на Дун. Дори без храна и приготовления за спане под открито небе можех да се справя сама и да открия каменния кръг. А след това - е, щях да разбера само ако стигна дотам.

Ала това развитие хвърляше пръчка в спиците на плана ми. Ако с Дугал се разделим сега, ще пътувам четири дни до хълма, мислех си. И нямах достатъчно вяра в усета си за посока, камо ли в издръжливостта си, за да рискувам сред зъберите и бърдата. Последната седмица ми бе дала достатъчно респект към острите скали и буйните потоци на високопланинска Шотландия, да не говорим за дивите зверове тук-там. Нямах никакво желание да се натъкна на глиган в някоя пуста долчинка.

Стигнахме до Броктън късно сутринта. Мъглата се беше вдигнала и слънцето бе достатъчно ярко, за да ме обнадежди. Може би все пак щеше да е лесно да измоля от командира малък ескорт обратно до хълма.

Разбрах защо е избрал Броктън за временен щаб. Поселището бе достатъчно голямо за два хана, по-големият - внушително триетажно здание с конюшня. Спряхме и предадохме конете на един от прислужниците, който се движеше като полувкаменен. Едва бе достигнал вратата на конюшнята, когато Дугал вече поръчваше питиета на ханджията.