Друговремец [bg]

От постоянния приток на адреналин ми прилошаваше. Накрая ми дотегна от тази безсмислица, стиснах здраво свещника, отворих рязко вратата и пристъпих в коридора.

Казвам „пристъпих“ - а всъщност по-скоро още на втората крачка настъпих нещо меко и паднах напред в коридора, ожулих кокалчетата на ръцете си и ударих глава в нещо твърдо.

Седнах, притиснала чело, и изобщо не ме интересуваше, че всеки момент някой може да ме убие.

Настъпеният ругаеше, останал без дъх. През пелената от болка смътно видях, че той (нямаше как да не е мъж, с тези размери и тази миризма на пот) се беше надигнал и търсеше как да отвори кепенците в стената над нас.

Ненадейно нахлу свеж въздух, от който потрепнах и стиснах очи. Когато отново ги отворих, небето беше достатъчно светло, за да видя натрапника.

- Ти пък какво правиш тук? - попитах обвинително.

В същия миг, с подобен тон, Джейми също ме попита:

- Колко тежиш, сасенак?

Още зашеметена, всъщност му дадох точния отговор, „петдесет и четири килограма“, още преди да се сетя да го попитам защо.

- Почти ми смачка черния дроб - отвърна той и плахо заопипва нараненото място. - Да не говорим, че ми изкара акъла. - Протегна ръка и ме издърпа на крака. - Добре ли си?

- Не, ударих си главата. - Търкайки челото, аз се огледах. - В какво я ударих?

- В моята - отвърна кисело той.

- Така ти се пада - не му останах длъжна. - Защо се спотайваше до вратата ми?

Той ме изгледа раздразнено.

- Не съм се спотайвал, за Бога. Спях, или поне се опитвах.

Той разтърка растящата на челото му цицина.

- Спял си? Тук? - Огледах с преувеличено изумление студения мръсен коридор. - Все си избираш странни места. Конюшни, коридори.

- Може да те заинтересува, че на първия етаж се е разположила група английски драгуни -осведоми ме със студен глас. - Така да се каже, увлякоха се с пиенето и безчинстват с две жени от града. Понеже са само две, а мъжете са петима, някои изглеждаха склонни да се качат, за да потърсят още... партньорки. Реших, че едва ли ще се зарадваш на вниманието им. - Преметна дрехата си през рамо и се обърна към стълбището. - Ако съм сгрешил, извини ме. Не исках да ти преча. Лека ти нощ

- Почакай. - Той спря, ала не се обърна, така че се принудих да го заобиколя. Той ме гледаше, любезен, ала хладен.

- Благодаря - казах. - Много мило от твоя страна. Извинявай, че те настъпих.

Той се усмихна и изражението му бързо се върна към обичайната добронамереност.

- Няма нищо, сасенак - рече той. - Когато ми мине главоболието и ми зарасне реброто, ще съм като нов.

Върна се няколко крачки и отвори вратата на стаята ми, която се беше затворила след бързото ми излизане, вероятно защото строителите не знаеха как да си служат с отвеса - в цялото място нямаше и един прав ъгъл.

- Хайде, връщай се в леглото - предложи той. - Ще съм тук.

Погледнах пода на коридора. Освен че беше твърд и студен, дъбовите дъски бяха целите в храчки, петна и вид мръсотия, за която не исках дори да гадая. На входа на зданието пишеше, че е от 1732 г. и бях сигурна, че подът е чистен за последно именно тогава.