За честта на крадеца [bg]

18

Тичах през гората. Носех се през дърветата от двете ми страни, прескачах пъргаво корени и гниещи дънери. През листата над мен небето сияеше в ярката синева, която помнех от детството си, и внезапно осъзнах къде съм — в родната си Балстуранска гора.

Само че пак си бях аз — носът Дрот, порасъл, обръгнал на всичко, с удряща ме по бедрото ножница на рапирата. Юношата, който трябваше да бъда, го нямаше. Вместо него бях аз. Незнайно защо си помислих, че това е добре — можех да направя нещо, което нямаше да му е по силите.

После чух писъците и ударите на стомана в стомана и си спомних. В онзи ден всичко свърши. Денят, когато съсипаният ми живот потръгна накриво. Денят, когато убиха моя пастрок Себастиан и загубих всякаква надежда да имам семейство.

Напрегнах силите си докрай, за да тичам и да се провирам с цялата си бързина, но болката неочаквано скова левия ми крак. Наведох глава и видях стичащата се по него кръв, която оставяше червена следа в гората. Изпъшках и продължих напред упорито.

Куцах и се спъвах, тичах и се провирах както можех. Къщата беше прекалено далече, а аз — твърде муден. Някогашното момче можеше да бяга по-бързо, но щеше да е безпомощно, когато стигне до целта. Трябваше да съм аз, за да попреча. Длъжен бях да спра това!

Изскочих между дърветата, ту тичах, ту залитах, препънах се в гроба на майка си, отдавна обрасъл с трева. Изтървах рапирата. Опрях ръце в пръстта и се изправих.

Очаквах да видя как Себастиан довършва един от убийците, а друг се прицелва внимателно с арбалет, за да го повали. Очаквах да видя тринайсетгодишната Кристиана просната в несвяст на прага с окървавена глава. Очаквах мъката, която ме прогори преди толкова години.

Само че видях настлан с мрамор двор, стените му покрити с цъфнали пълзящи растения. Фонтан от камък с цвят на рози и наподобяващ букет от тези цветя заемаше средата на двора. Вода бълбукаше тихичко от всяка каменна роза и се стичаше в кръглото езерце. През прозорците, врязани в една от стените, проникваше слънчева светлина, която сякаш превръщаше мокрите плочи в разтопена лава.

Мястото ухаеше на зеленина, на свежест, на живот. Но не ми вдъхваше доверие.

Жена с широк златист панталон и прилепваща по тялото кафява куртка бе застанала с гръб към мен до един прозорец. Косата й беше в невзрачен оттенък на кафявото, вързана на къса опашка с бяла панделка. Мънички сребърни звънчета висяха от края на панделката.

Жената не се обърна, когато се надигнах. Огледах двора за рапирата си, но явно я бях оставил в другото видение.