За честта на крадеца [bg]

Сдъвках още едно ахрами, но ударите на сърцето ми вече се ускоряваха прекалено.

— Къде е книгата?

— При отсрещната стена — отвърна Лариос.

Ама разбира се. Отидохме наляво към част от стената на мазето, която бе паднала в подобие на стръмна рампа надолу. Деган по-скоро ме носеше, отколкото ходех. Остави ме на купчина тухли до ръба и аз изохках. Макар че главата ми сякаш стана прозирна като коприна, още усещах остро туптящата болка в левия си крак. Затворих очи и стиснах главата си с ръце. Нито семената, нито билките на Епирис ми помагаха.

Върнах се мислено към схватката с поясите. Виждах острието, усещах как се завърта и срязва плътта в бедрото ми. Виждах го…

Не. Трябва да мисля за нещо друго. Нещо…

Ател е вързан за бъчвата, главата му е провиснала настрани. Той ми се хили хитро и присмехулно. Погледът му е остър, съсредоточен, питащ: „И сега какво ще правиш, Дрот? И ти ли ще умреш заради книгата?“ Засмива се. „Дали вече не умираш заради нея?“

Дали?…

„Дрот!“

Подскочих.

— Какво?

Огледах се да видя кой ме вика. Открих, че съм полегнал неусетно на тухлите.

Деган стоеше над мен в дъжда. Гледаше ме разтревожено.

— Ти ли ме повика? — попитах го.

Той завъртя глава.

— Никой нищо не е казвал.

Примигнах да махна дъждовните капки от очите си.

— Така ли? Ами добре.

— Дрот, ти да не си…

— Къде е Лариос? — прекъснах го, защото забелязах, че сме само двамата.

— Отиде да вземе книгата — обясни Деган търпеливо. — Ти го прати.

— Аз ли?

Деган кимна и от шапката му се изля водопадче.

— Той искаше аз да отида, защото нищо не виждал, но ти каза, че не можем да губим времето, през което аз ще тършувам там в тъмнината.

Не се съмнявах, че бих могъл да кажа това. Проява на здрав разум. Реших да повярвам на Деган.

— Откога го няма?

— Отскоро. — Деган приклекна до мен. — Дрот, според мен трябва да те отведа на сухо място и някой да ти прегледа крака.

— Когато вземем книгата.

— Сградата отсреща още има покрив. Можем да гледаме Лариос през входа или някой прозорец.

Напрегнах волята си да се съсредоточа и се взрях в очите на Деган.

— Ще си тръгнем оттук, когато взема книгата. Не преди това. Всеки жадува да докопа тази проклета книга. Е, ще я докопам аз. И ще имам някакво предимство в цялата тази гадна бъркотия. За пръв път, откакто всичко започна, аз ще имам предимство. Аз. Разбираш ли?

Деган се взира в очите ми още един проточил се миг. Аз вече се разколебавах — да се скрия от дъжда наистина щеше да е добре, толкова добре… Но тътренето на крака по калния наклон ме спаси от изкушението.

— Ей, подайте ми ръка! — провикна се Лариос под ръба на ямата.