За честта на крадеца [bg]

Седях на входа на порутения склад и надничах към дъжда навън. Лариос седеше зад мен с вързани ръце, глезените му също бяха вързани с толкова дълго парче пояс, че да ходи, но не и да бяга. И по-малко пострадалото му око отичаше така, че почти се затвори. Въпреки това не ми се вярваше, че не би побягнал дори полусляп и вързан.

Гледах връщащия се под дъжда Деган — сам, без с него да върви закачулен сродник. Нямахме водач за излизането от Изтърбушеното. Деган тръсна глава и от шапката му се разхвърчаха капки.

— Мръсникът ни е насадил на пачи яйца — отсъдих аз.

— Може би — със съмнение промърмори Деган. — А може би е чул крясъците и си е плюл на петите. Или…

Чаках, но той млъкна, само се взираше в просмуканата с влага нощ.

— Или какво? — попитах накрая.

— Или другият пояс му е видял сметката.

Вторачих се в него.

— Другият ли?

— Не е изключено — отвърна Деган. — Обикновено се движат на групи по трима. Или шестима, или деветима — стига числото да се дели на три. Така почитат трите безкрайно сменящи се въплъщения на императора.

— И защо третият не дойде да помогне на онези двамата? Той завъртя глава.

— Не знам… и това ме тревожи.

Пак се взрях в тъмнината навън, но не видях нищо.

— Хайде да се разкараме оттук.

Деган ми помогна да се изправя. Изведнъж се почувствах още по-неспокоен, ако това изобщо беше възможно.

Валеше по-силно, с онези едри тежки капки, които незабавно попиват във всичко. А сега бяха и по-студени… или аз мръзнех. Както и да е, беше неприятно. От небето се изливаше толкова вода, че навсякъде жвакахме и се хлъзгахме. Единствената добра страна на дъжда беше, че донякъде прочисти въздуха от вонята.

Спирахме често и за да дам почивка на крака си, и за да се ориентира Лариос.

— Вземи — предложих му по едно време.

Облягахме се на къща, чийто тесен корниз над нас не ни пазеше кой знае колко от дъжда. Деган бе отишъл напред да провери дали е безопасно.

В шепата ми имаше семе. Лариос го погледна и попита:

— Ахрами ли е?

— Ще ти помогне да си бодър.

— Не, благодаря.

Върнах семето в кесийката. Дъвчех ги начесто след схватката с поясите и тя почти се беше опразнила. А пък аз си мислех, че ще ми стигнат за цяла седмица…

— За какво им беше книгата на Белите пояси? — попитах.

Видях как раменете на Лариос помръднаха.

— Сигурно за същото като на тебе.

— Съмнявам се.

Хич не ми се вярваше, че и поясите биха си послужили с книгата, за да изкопчат отстъпки от Железния и неговата Сива принцеса. Те смятаха, че колкото повече сродници умрат, толкова по-добре. Някой ги бе изпратил да намерят книгата със съвсем други подбуди. Досещах се, че за тях е важно съдържанието, а не за какво могат да я използват.

— Ти си видял книгата. Какво в нея е чак толкова важно, по дяволите?

— Аз откъде да знам? — учуди се крадецът. — Едва сричам. Пък и езикът ми е непознат. — Вдигна ръка да си избърше лицето и трепна от болка, щом докосна разранената кожа. — Да бях взел парите на Келс…