Нови римски разкази [bg]
- Автор: Моравиа Альберто
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- Переводчик: Велимира Костова-Върлакова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нови римски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
- Нещо, което се отнася за мен?
- Ами не. То въобще не те засяга.
- И какво е?
Отвърна бавно:
- Нещо, за което мислим, ние, жените. Гледах си обувките и видях, че са скъсани, та се сетих за ликвидацията на Виа Кола ди Риенцо; утре трябва да отида да си купя нови обувки. Доволен ли си?
Този път замълчах, мрачен. Тя се усети и попита:
- Защо? Ядосан ли си?
Не се сдържах и възкликнах:
- Ядосан съм, разбира се. Споделих ти тайната на моя живот, но по впечатлението, което ти направи, си мисля, че беше по-добре да не ти казвам нищо.
Тя се засегна малко:
- Не, добре направи, дето ми каза. Впечатлена съм.
- И какво впечатление ти направи?
Замисли се и отвърна откровено:
- Ами, лошо. Съжалявам, че ти се е случило подобно нещо.
- Само това ли?
- Мисля също - тя пак започна да си пипа пъпката на брадичката, - че е справедливо да изпитваш угризение.
- Защо?
- Е, сам го каза. Могъл си да спреш, да му помогнеш, а не си го направил.
- А смяташ ли ме за негодник?
- Негодник? И да, и не. Истината е, че може да се случи на всеки.
- Но ти каза, че е трябвало да спра.
- Би трябвало; но понеже не си го направил...
- Е, и?
В този момент я видях да поглежда надолу към маргаритите:
- Оо, хубав е. Какво е?
Беше бръмбар в зелено и златно, кацнал върху бялото венче на една маргаритка. Изведнъж се почувствах празен; тайната, заради която се бях тормозил толкова, сякаш си бе отишла в пролетния въздух, отлитайки лека, прилична на белите пеперуди, които виждах да кръжат наоколо по двойки. Все пак попитах с последна надежда:
- А според теб добре или зле постъпих, като не спрях?
- И добре, и зле. Трябваше да спреш, след като си го блъснал. От друга страна, какъв е смисълът? Той е бил вече мъртъв, а ти можеше да имаш кой знае какви неприятности. Постъпил си добре и в същото време - лошо.
След тези думи внезапно ми мина мисълта: „Виждам я за последен път. Смятах я за умно момиче, което може да разбере. А пък тя - глупачка. Баста.“
Изправих се рязко и я подканих:
- Хайде, да тръгваме. Иначе ще закъснеем за филма.
В тъмнината на залата тя пъхна длан в ръката ми и преплете пръсти с моите; не се противих. Беше любовен филм, вълнуващ; а когато запалиха светлините, видях големите и сиви очи, пълни със сълзи, и лицето под очите - мокро от плач.
- Това е по-силно от мен - избърса си тя очите с кърпичката, - на такива филми винаги плача.
От киното отидохме в бар и си поръчахме кафе. Стоеше толкова близо до мен, че ме докосваше с тялото си. В един момент, когато кафемашината изпусна шумно пара, ми пошепна:
- Знаеш ли, че много те обичам? - и ме гледаше втренчено с красивите си очи.
Исках да и отвърна: „Обичаш ме, но тайната ми я оставяш на мен да си я нося“ - ала се сдържах.
Бях разбрал, че от нея, както всъщност от всички, можех да искам само обич, нищо повече. Отговорих с въздишка:
- И аз те обичам.
Но тя вече не ме слушаше. Гледаше се в огледалото зад тезгяха, като тревожно докосваше подутинката на брадичката си.
ЛЕК ЖИВОТ
Вероятно поради влиянието на упорития и зловреден югоизточен вятър през септември ме връхлетяха всички злини. Уволниха ме от сервиза по вулканизация; Олга, жена ми, разкри, че ходя с нейната братовчедка Фулвия, и се наложи да се откажа от Фулвия, да не ви разказвам какво преживях с Олга; в един гараж пред откриване обещаха да ме назначат като механик, но не си удържаха думата и започнаха без мен; в същото време всички търговци в квартала - все едно се бяха наговорили - ми съобщиха, че повече няма да ми дават на кредит; в последния момент пристигна съобщение за изгонването ми поради просрочени задължения. Стига ли? Ако не стига, ето добавката: страдам от сенна хрема и точно тогава започнах да кихам от ранна утрин до късна вечер. В това време римското септемврийско сироко продължаваше да духа: сега валеше дъжд от черните облаци, но те никога не се изпразваха; после грейваше едно слънце - силно, сурово, изгарящо, фалшиво, като месингова монета. Но и в двата случая беше горещо: и когато валеше, и когато грееше слънце, горещината беше лепкава като в пералня, все едно цял Рим е едно голямо пране на мръсни дрехи. Струваше ми се, че тази жега е част от нещастията, защото правеше живота ми още по-тежък.
Онези от квартала, които ми имаха зъб, вечно ми натякваха, че достатъчно ме познават, всички ме знаят какъв съм мързеливец, некадърник, нямат ми доверие... Има такава басня в Рим
- един хитър селянин продал нефелно магаре, после същото животно му го предложили на пазара, а той, с уста до ухото на магарето, рекъл: „Нека те купи който не те познава.“ Стара история от времето, когато Рим бил село и селяните идвали тук да продават животните си; ала що се отнасяше до мен, тази история бе вярна. Аз бях онова, познато на всички магаре с недостатъците, което никой не искаше да купи. Както ми каза Джовакино, единственият останал ми приятел: