Човек без куче [bg]

22

Гунар Барбароти мразеше да лети със самолет.

Най-силна ненавист изпитваше към чартърните полети, а на второ място идваха вътрешните. Макар че вътрешните полети бяха много по-непредвидими. Купиш ли си билет за Фуертевентура, все някога ще кацнеш във Фуертевентура. Но качиш ли се на самолет към град от страната, може да се озовеш навсякъде, ако атмосферните условия се влошат.

Така стана и в случая с Гунар Барбароти. Излезе от къщи безбожно рано, излетя от Гьотеборг и кацна в Стокхолм с петдесетминутно закъснение в девет. Тогава обаче самолетът за Сундсвал, на който трябваше да се прекачи, бе излетял и се наложи да изчака следващия. В крайна сметка се приземи не на летището до Сундсвал, а на летището в Йостерсунд в един и петнайсет заради гъста мъгла. Барбароти я видя през илюминатора. В цяла Швеция беше слънчев зимен ден, само над пистата за приземяване до Сундсвал боговете на времето бяха спуснали дебела, непрогледна пелена, гъста като пшеничена каша.

Спазвайки обещанието си, Гунар не бе молил Господ за безаварийно кацане и следователно перипетиите в пътуването нямаше нито да донесат, нито да отнемат точки от актива на Всевишния.

В Йостерсунд се качи на автобус за Сундсвал. Пътуването продължи два часа и половина. Точно в четири следобед Барбароти слезе на автогарата в Сундсвал — метрополиса в област Меделпад. Местните жители смятаха, че градът се намира в сърцето на Швеция. Гунар закъсня общо с пет часа и петдесет и пет минути.

И все пак, ако не се случеше повече нищо непредвидено, разполагаше с цял час да поговори с Кристофер Грунт, преди да стане време да се връща с такси на летището, за да хване последния за вечерта полет за Стокхолм. Но още беше рано да се отказва и да съчинява читателски писма до вестниците. От другата страна на улицата, до магазин за закуски, точно както се бяха разбрали след поредния телефонен разговор, уточняващ поредното закъснение, го чакаше младият господин Грунт и пристъпваше нервно от крак на крак в размекнатия сняг. За пръв път от много време Гунар имаше предчувствие, че тази сизифовска история — както я нарече Ева Бакман — ще започне да се раздвижва. Би било, разбира се, прекалено дръзко Барбароти да се надява на внезапен пробив, още по-малко на скорошно и окончателно разплитане на случая. Без да възлага големи очаквания, той се молеше за някаква, макар и малка, крачка в посока, която с течение на времето да се окаже правилна.