Краят на детството
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Роман Сушков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краят на детството». Краткое содержание книги:
Преводът е посредствен и явно е правен от руски. Позволих си да направя бегла редакция, за да отстраня това, което най-много боде очите. Според мене промените не нарушават авторските права на преводача и не променят неговата отговорност за качеството на превода.
Архитектурата им бе унила, чисто прагматична. Ян не видя никакви украшения, всяка дреболия имаше някакво конкретно предназначение, макар той да не можеше да го разбере. Ако този град със своята приглушена червеникава светлина и с крилатите си обитатели беше видян от някой средновековен човек, то той със сигурност щеше да реши, че е попаднал в ада. Дори Ян, при всичките си познания и с безстрастието си на учен човек, понякога усещаше, че след миг може да го обхване ужас, неподвластен на ума. Дори и най-ясният и трезв разсъдък можеше да изгуби равновесие, когато наоколо няма нищо познато, на което да се опре.
А тук имаше много непознати неща, които дори Виндартен не се опитваше да разясни — може би не искаше, а може би не можеше. Някакви мигновени избухвания и променливи сенки се мяркаха из въздуха — бяха толкова стремителни и неуловими, че можеше да се помислят за привидения. Можеха да бъдат нещо страшно, величествено, а можеше да са просто нещо като привличащите окото щуротии от рода на светлинните реклами на древния Бродуей.
Ян чувстваше и друго — че светът на Свръхвладетелите е изпълнен с неуловими за неговия слух звукове. Понякога някакви сложни летящи ритми се възнасяха невероятно високо или се снижаваха толкова, че изчезваха зад пределите на неговото възприятие. Виндартен сякаш не разбираше какво има предвид Ян, когато му говори за музика, така че тайнствените звукове си останаха загадка.
Градът беше малък, много по-малък например от Лондон или Ню Йорк в годините на разцвета им. Виндартен обясни, че на планетата има разхвърляни няколко хиляди подобни градове и всеки от тях си има свое предназначение. Това можеше да се сравни с някои от университетските градове на Земята, само че специализацията тук бе отишла твърде далеч. Ян бързо разбра, че целият този град е зает с изучаването на чуждите цивилизации.
По време на едно от първите излизания на Ян зад пределите на четирите голи стени, където го бяха настанили, Виндартен го заведе в музея на чуждите култури. Това зареди Ян с малко бодрост, която му бе необходима — накрая беше попаднал на място, чийто смисъл му е напълно ясен. Ако не се мисли за мащабите, този музей можеше да се приеме за земен. Пътят до там беше дълъг. Те се спускаха равномерно на огромна кръгла платформа, която се движеше като бутало във вертикален цилиндър с неизвестна дължина. Не се виждаха никакви бутони или ръчки, но в началото и в края на спускането се усещаше ускорение. Сигурно у дома си Свръхвладетелите не губеха енергията на полето, което уравновесява притеглянето. Ян се питаше дали цялата планета не беше пробита от подобни вътрешни преходи и помещения. Защо Свръхвладетелите ограничаваха размерите на градовете си и ги изграждаха в дълбочина, а не в ширина? Това беше още една загадка, която той не разреши.
Цял живот не би стигнал, за да се разгледат огромните зали на музея. Тук бе донесено и събрано създаденото от множество планети и безброй цивилизации. Но Ян успя да види малко. Виндартен внимателно го постави на някаква лента, която Ян отначало помисли за част от украсата на пода. После се сети, че в града няма никакви украшения — невидима сила меко го подхвана и го понесе напред. Той преминаваше със скорост двадесет-тридесет километра в час покрай огромни витрини, скрили зад себе си видения от невъобразими светове.
Посетителят в музей винаги се уморява, а Свръхвладетелите бяха решили този проблем. Тук не се ходеше пеша.
После придружителят отново подхвана Ян и с махове на могъщите си крила го вдигна над неведомата сила, която ги беше носила в продължение на няколко километра. Пред тях се откри огромна, наполовина празна зала, която беше обляна в позната светлина — такава Ян не бе виждал откакто напусна Земята. Смекчена, за да на дразни очите на Свръхвладетелите, това несъмнено беше светлината на Слънцето. Никога досега Ян не бе мислил, че толкова обикновено нещо може да предизвика у него такава тъга.
Това бе изложбата на експонатите от Земята. Изминаха няколко крачки покрай прекрасния макет на Париж, после край нелепата сбирка от произведения на изкуството, представящи различни столетия, и стигнаха до новите изчислителни машини, които бяха в съседство с брадви от каменния век; сред телевизори бе поставена парната турбина на Херон Александрийски. Пред тях се откри висока врата и те влязоха в кабинета на главата на Отдел Земя.