Лотарията [The Winner - bg]
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Лотарията [The Winner - bg]». Краткое содержание книги:
Лу Ан няма нищо. Живее в стара каравана с малкото си момиченце и вечно пияния неудачник, който е негов баща. Работи като келнерка в крайпътно заведение и мечтае дъщеря й да има по-щастлива съдба.
Лу Ан дори не подозира, че откаже ли на Джаксън, ще умре. Приема съблазнителното предложение, за да започне нов живот. Тя не знае, че е една марионетка в грандиозен спектакъл, режисиран от гениален психопат. И ще трябва да плати твърде висока цена.
„Лотарията“ е кошмарната версия на сбъднатата американска мечта. А Лу Ан е героиня на нашето време — силна, умна, оцеляваща.
Източник: http://helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=66946
Израснала в Джорджия, тя се бе катерила по много дървета, пробягвала бе много километри в пресечена местност, прескачала бе безброй урви. Тогава просто се бе забавлявала, без да се тренира целенасочено. Затова тук, в допълнение към салона, се бе ориентирала към природните дадености в обширното си имение.
Вече задъхана, леко се отпусна на седлото и насочи кобилата си към конюшнята, с олекнало сърце и повишено настроение от ездата и катеренето по въжето.
В големия склад редом с конюшнята един от работниците, набит мъж около трийсетте, тъкмо се бе заловил да цепи дърва. Като минаваше оттам, Лу Ан го видя през отворената врата. Тя бързо разседла Джой и я върна в бокса й. После отиде до склада и застана на прага. Мъжът й кимна и продължи работата си. За нея знаеше само, че живее в голямата къща, и нищо повече. Лу Ан го наблюдава около минута, после свали палтото си, взе голям чук от окачените на стената и дебел железен клин, чиято тежест опита на дланта си. Нагласи един пън на дръвника, заби клина в грубата му повърхност, отстъпи назад и удари с чука право по него. Клинът влезе дълбоко в пъна, но не го разцепи на две. Тя го удари отново право в центъра, после още веднъж. Двете половини на пъна се разделиха. Мъжът я погледна изненадан, после сви рамене и продължи да цепи. Двамата замахваха и удряха; деляха ги някакви си три метра. Мъжът разцепваше пъна с един замах, докато на Лу Ан все още й бяха нужни два, а понякога и три удара. Той й се усмихна; по челото му вече избиваше пот. Но тя не спираше, раменете и ръцете й работеха в съвършен синхрон и след пет минути вече разцепваше пън с един удар, а преди мъжът да се усети, вече бе по-бърза от него.
Работникът ускори темпото, а потта се стичаше обилно над веждите му; усмивката му изчезна и започна да диша на пресекулки. След двайсет минути му трябваха два-три удара, за да разцепи пън; умората се чувстваше в раменете и едрите му ръце, а коленете му омекваха. С нарастващо удивление той наблюдаваше как Лу Ан продължава със същото темпо и неотслабваща сила на ударите. Накрая мъжът захвърли чука и се облегна на стената, като дишаше запъхтяно, с мокра от пот риза въпреки студа. Лу Ан довърши своята купчина пънове, след което се зае и ликвидира и неговата. Накрая избърса с ръка челото си и закачи чука на мястото му.
— Много сте силен — каза тя на мъжа, докато си обличаше палтото, като посочи с поглед огромната купчина дърва, нацепени от него.
Той зяпна от изненада, после се разсмя.
— И аз така си мислех, преди да се появите. Сега се чудя дали да не си потърся работа в кухнята.
Тя се усмихна и го потупа по рамото. Беше цепила дърва всеки ден от живота си, откакто бе тръгнала на училище до шестнайсетгодишна възраст. Не бе го правила заради раздвижването както сега, а за да се топли.
— Не се разстройвайте — утеши го, — аз имам голям опит.
Докато вървеше към къщата, забави крачка да се полюбува на задната й фасада. Покупката и ремонтът на този дом бяха най-голямото й разточителство до момента. Направила го бе по две причини. Първо, защото й бе омръзнало да пътува и искаше да се установи някъде, макар че би се задоволила и с нещо не тъй великолепно. Второ и по-важно, решението й произтичаше от същия мотив, който ръководеше почти всичките й постъпки — доброто на Лиса. Искаше да й даде истински дом, където да отрасне, да се омъжи и да има свои деца. През последните десет години бяха живели по хотели, взети под наем къщи и вили и макар Лу Ан да не се оплакваше от живота сред такъв лукс, те всъщност не бяха истински дом. Дори към някогашната малка каравана насред пустошта бе имала по-силно чувство за принадлежност, отколкото към най-скъпото си жилище в Европа. А сега притежаваха тази къща: голяма, красива и сигурна. При последната дума потръпна и се загърна по-плътно в палтото си.
Сигурна? Когато си легнаха снощи, бяха в сигурност и безопасност, доколкото можеше да се очаква за хора в тяхното положение. Лицето на преследвача от хондата изплува в съзнанието й и тя стисна здраво очи, за да го прогони. На негово място се появи друг образ. Лицето на мъжа се взираше в нея и по него преминаваха най-различни чувства. Матю Ригс бе рискувал живота си заради нея, а тя взе, че го обвини в лъжа. С тази си реакция само бе засилила подозренията му. Замисли се за миг, после хукна към къщата.
Кабинетът на Чарли досущ наподобяваше мъжки клуб в Лондон с бара от полиран орех, заемащ единия му ъгъл. Върху изработеното по поръчка махагоново писалище бяха спретнато наредени купчинки писма, сметки и разни документи, свързани с домакинството. Лу Ан бързо прелисти визитника му, докато намери картичката, която търсеше, и я измъкна. После взе ключа, който Чарли държеше на една от най-горните лавици, и с него отвори едно от чекмеджетата на бюрото. Извади отвътре трийсет и осемкалибров пистолет, зареди го и го взе със себе си, като тръгна към горния етаж. Тежестта на оръжието възвърна донякъде увереността й. Взе душ, преоблече се в черна пола и пуловер, сложи отгоре дълго палто и се отправи към гаража. Когато подкара колата по алеята, Лу Ан се огледа тревожно, за да провери дали хондата не е скрита някъде наоколо. Въздъхна с облекчение, когато излезе на главния път, без никой да я последва. Погледна телефонния номер и адреса на визитката и се запита дали не трябва първо да позвъни. Поколеба се за миг с ръка върху телефона, но после реши да остави всичко на случая. Ако той отсъстваше, може би щеше да е за добро. Нямаше представа дали онова, което е замислила, ще оправи нещата, или още повече ще ги влоши. Ала винаги бе предпочитала действието пред пасивността и вече й бе невъзможно да се промени. Освен това проблемът си бе чисто неин, а не на друг. Рано или късно се налагаше да се справи с него. Рано или късно щеше да се справи с него.