Лотарията [The Winner - bg]

— Тази сутрин ще дам на майка ти почивка. А и ще имаме възможност още веднъж да прехвърлим материала за контролното, нали така?

— Да, прав си — грейна Лиса.

Когато останаха сами, Чарли се обърна към Лу Ан с много сериозно изражение на лицето.

— Ще проверя някои неща в града, след като оставя Лиса.

— Мислиш ли, че ще успееш да откриеш онзи човек? Чарли сви рамене, докато закопчаваше палтото си.

— Може би да, може би не. Градът не е голям, но има много места, където да се покриеш. Нали точно по тази причина го избрахме.

— Ами Ригс? — попита Лу Ан.

— Него ще запазя за по-късно. Ако ида да потропам на вратата му сега, подозренията му ще се изострят още повече. Ще ти се обадя от колата, ако открия нещо.

Лу Ан остана да гледа как двамата се качиха в рейндж роувъра на Чарли и потеглиха. Дълбоко замислена, тя си облече дебело палто, прекоси къщата и излезе през задната врата. Мина покрай басейна с олимпийски размери насред настлания с каменни плочи вътрешен двор, който бе ограден с еднометров тухлен зид. По това време на годината басейнът бе празен и защитен с метално покритие. Тенискортът вероятно щеше да влезе в действие от следващата година. Лу Ан не се интересуваше особено от плуване и тенис. Бедното й детство не й бе дало възможности да гони с ракета жълтата топка, нито да се отморява в хлорирана вода. Ала Лиса бе запалена тенисистка и плувкиня и при пристигането им в Уикънс Хънт бе започнала да настоява за тенискорт. Всъщност приятно бе съзнанието, че ще се задържи достатъчно дълго на едно място, за да планира построяването му по-надолу край пътя.

Единственият спорт, който Лу Ан бе обикнала в годините на пътуванията им, бе оня, на който сега се канеше да се отдаде. Конюшнята бе на около петстотин метра зад къщата, заобиколена от три страни с гъста гора. Широката й крачка бързо я отведе там. Бе наела няколко души на пълен работен ден, за да се грижат за терена и конюшнята, но те още не бяха дошли. Затова сама взе сбруята и сръчно оседла кобилата си Джой, кръстена на майка й. Сложи си широкопола шапка и кожени ръкавици и скочи на седлото. Имаше Джой от няколко години; кобилата бе пътувала с тях в няколко държави, което не бе лесно, но съвсем не и непостижимо за някой с неизчерпаеми финанси. Лу Ан и близките й бяха пристигнали в Съединените щати със самолет, а за Джой преходът бе с параход.

Една от причините, поради които двамата е Чарли се бяха спрели на този имот, бе, че в границите му имаше многобройни ездитни пътеки, някои датиращи от времето на Томас Джефърсън.

Тя подкара Джой в умерен ход и скоро къщата остана далеч зад гърба й. Бели струйки от нейния дъх и този на кобилата се виеха нагоре, докато се спускаха по плавния наклон на пътеката, оградена от двете страни с високи дървета. Утринният хлад помагаше на Лу Ан да прочисти главата си и да обмисли спокойно нещата.

Не бе разпознала мъжа, но не бе и очаквала да е така. Винаги се опасяваше, че ще бъде разкрита от съвършено непознати хора. Той знаеше истинското й име. Нямаше как да отгатне дали наскоро е попаднал на следите й, или още отдавна му е ясно коя е тя.