Приказка без край
- Автор: Энде Михаэль Андреас Гельмут
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Краев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка без край». Краткое содержание книги:
Бастиян Балтазар Букс е мечтателно момче на 10–11 години, което силно обича да чете и да си фантазира. След смъртта на майка му, баща му се затваря в себе си и почти не общува със сина си. Бастиян няма приятели. Пълен, блед, нерешителен и слаб ученик, той често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Един ден, преследван от група съученици, Бастиян попада в антикварната книжарница на Карл Конрад Кореандър. Той пожелава книгата („Приказка без край“), която господин Кореандър чете и я открадва, тъй като недружелюбният антиквар му заявява, че не обича децата и е ясно, че не би могъл да я получи по друг начин. Когато стига до училище, Бастиян открива, че е закъснял, качва се на училищния таван и започва да чете.
— Няма защо да ме пришпорваш, аз нарочно изостанах, господарю!
— Защо? — попита Бастиан.
— Знам кой си, господарю.
— Че откъде знаеш?
— Макар и да съм половин магарица, не съм толкова загубено, че да не разбера. Дори и конете май усетиха. Не е нужно да ми го казваш, господарю. Би ми стигало да разкажа на децата и внуците си, че съм носила Спасителя и първа съм го приветствала. За съжаление такива като мен не могат да имат деца.
— Как се казваш? — попита Бастиан.
— Иха, господарю.
— Слушай, Иха, не ми разваляй играта и засега запази в тайна това, което знаеш. Ще го направиш ли?
— С удоволствие, господарю.
Тогава мулето побягна в тръс, за да догони другите.
Компанията ги изчакваше в края на гората. Възхитени, всички гледаха надолу към град Амаргант, който блестеше в краката им, облян от слънчеви лъчи. Гората завършваше на една височина, от която се разкриваше красива гледка към голямо езеро. Цветът му беше почти теменуженосин, а от всички страни беше обградено с гористи хълмове. Насред това езеро бе разположен сребърният град Амаргант. Всички къщи бяха построени върху кораби, големите дворци — върху големи шлепове, а малките — на гемии и лодки. И всяка къща и кораб бяха от сребро, изкусно украсено с изтънчени орнаменти. Прозорците и вратите на малките и големи дворци, кулите и балконите бяха от сребърен филигран, който по изящество нямаше равен в цяла Фантазия. Из езерото сновяха лодки и гемии, които прекарваха посетителите от бреговете до града. Така юнакът Хинрек и неговите спътници побързаха да стигнат брега, където чакаше сребърна лодка с приказно извит нагоре нос. В нея се побра цялата дружина заедно с конете и мулето.
Докато плаваха, Бастиан научи от лодкаря, който между другото носеше сърмени дрехи, че теменуженосинята вода на езерото била толкова солена и горчива, че веднага разяждала всичко… всичко, с изключение на среброто. Езерото се наричало Мурху, или Езерото на сълзите. Преди много години град Амаргант бил преместен насред езерото, за да не може никой да го нападне. Онези, които се опитвали да го достигнат с дървени или железни кораби, потъвали и загивали, защото водата разтваряла за кратко време кораба и екипажа. Причината Амаргант да остане сред вода и сега била обаче друга. Жителите му обичали да променят мястото на къщите, улиците и площадите. Ако например две семейства, които живеели в двата противоположни края на града, се сприятелели и сродели, защото младите са се оженили, те напускали местата, в които живеели дотогава, и допирали сребърните си кораби един до друг, за да станат съседи. Трябва да се спомене между другото, че и среброто не било какво да е, а също така неповторимо, както и небивалата красота, с която бе изработено.
Бастиан с удоволствие би научил от лодкаря и повече, но лодката достигна града и той трябваше да слезе със спътниците си.
Най-напред потърсиха странноприемница, за да има къде да отседнат с животните си. Това не беше особено лесно, защото Амаргант буквално бе залят от пътници, които идваха за турнира от близо и далече. В края на краищата намериха все пак места в една гостилница. Когато Бастиан вкара мулето в обора, той му прошепна на ухото:
— Не забравяй какво ми обеща, Иха. Скоро ще се видим отново.
Иха само кимна с глава.
След това Бастиан каза на спътниците си, че повече не иска да им додява и че ще поразгледа сам града. Той им благодари за любезността и се сбогува. А в действителност гореше от нетърпение да намери Атрею.
Големите и малките параходи бяха свързани помежду си с кейове, някои тесни и ефирни, така че по тях можеше да мине само един човек, други — широки и пищни като улици, по които се трупаше тълпата. Имаше и вити мостове с покриви, а в каналите между корабите дворци плаваха стотици малки сребърни ладии. Но където и да се намираше, човек винаги чувстваше, че земята под краката му леко се поклаща нагоре и надолу, което му напомняше, че целият град плава по вода.
Тълпата посетители, от които градът сякаш преливаше, беше толкова пъстра и многолика, че ако човек иска да я обрисува, трябва да напише цяла книга. Жителите на Амаргант можеха лесно да се разпознаят, защото носеха дрехи от сърма, които не бяха по-лоши от сребърната мантия на Бастиан. Косите им също бяха сребърни, те бяха високи и снажни, а очите им бяха теменуженосини като Мурху, Езерото на сълзите. Повечето посетители не бяха така красиви. Имаше пращящи от мускули великани, с глави, които изглеждаха малки като ябълки върху мощните им рамене. Разхождаха се и тъмни и нагли субекти, особняци, с които хич не ти трябваше да си имаш работа. Срещаха се пройдохи с хитри очички и бързи ръчички и хали, които бълваха огън и дим от устата и ноздрите си. Като живи пумпали кръжаха наоколо шарлатаните, а горски духове с остри уши, криви носове, кози опашки и крака мъкнеха на плещите си големи боздугани. Бастиан веднъж видя и един каменояд, чиито зъби стърчаха от устата му като стоманени длета. Сребърният кей се огъваше под тежестта му, когато мина с тежки стъпки по него. Но преди Бастиан да успее да го попита да не би да е Прас-Фрас-Трас, той изчезна в тълпата.