Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
Ала вътре в гърдите му човешкото сърце все трепереше и трепереше, и не искаше да умре…
Полека-лека гората около манастира се изпълни с песента на славеите. Възнасяше се из влажния листак песента, изпълнена с любов и страст; и заедно с нея тръпнеше, плачеше, издуваше се, преливаше и сърцето на човека.
И ей тъй, без да разбера, със Страстите Христови, с песента на славея, навлязох в съня, така както навярно и душата влиза в рая.
Не бях спал може би и час, когато изведнаж се стреснах изплашен.
— Зорбас! — извиках. — Чу ли? Изстрел!
Но Зорбас беше вече седнал на постелята си и пушеше.
— Не си разваляй спокойствието, началство — каза той, като се мъчеше да сдържи гнева си. — Остави ги да си извадят очите.
В коридора се разнесоха викове, тежки чехли се затътриха, врати се заразтваряха, далеч някой охкаше, сякаш беше ранен.
Скочих от постелята, отворих вратата. Пред мен изскочи един съсухрен старец; носеше островърха бяла нощна шапка и дълга до коленете бяла риза.
— Кой си ти?
— Митрополитът… — отвърна той с треперещ глас.
Едва не прихнах да се смея; златни одежди, митра, жезъл, пъстроцветни фалшиви скъпоценни камъни. За първи път виждах митрополит по нощница.
— Какъв беше този изстрел?
— Не знам… не знам… — измърмори той, като ме буташе назад.
Зорбас, все още на постелята си, се засмя.
— Разтреперил си се нещо, а, старче? — рече той. — Влез вътре, нещастнико. Ние не сме калугери, не се бой.
— Зорбас — обадих се тихо, — не приказвай така, той е митрополит!
— Море по нощница никой не е митрополит. Влез вътре, ти казвам!
Зорбас стана, хвана го под ръка, вкара го вътре; затвори вратата. Измъкна от торбата шише с ракия, наля една чашка.
— Пий, старче — каза му той, — да дойдеш на себе си.
Изпи старчето ракията, посъвзе се. Седна на леглото ми, облегна се на стената.
— Ваше преосвещенство — казах аз, — какъв беше този изстрел?
— Не знам, чедо мое… Работих до среднощ и тъкмо бях си легнал, по едно време чувам, от съседната килия, на отец Дометиос…
— Ахааа! — обади се Зорбас. — Море, имаш право, Захариас!
Митрополитът сведе глава.
— Някой крадец ще да е бил навярно… — прошепна той.
Шетнята и шумът в коридора бяха престанали, манастирът потъна отново в тишина. Митрополитът ме погледна умолително с благите си изплашени очи:
— Спи ли ти се, чедо мое? — запита ме той.
Разбрах — не искаше да си отиде и да остане отново съвсем сам в килията си; страхуваше се.
— Не — отвърнах аз, — не ми се спи, останете.
Поведохме разговор; Зорбас, опрян на възглавницата си, пухтеше като мех и пушеше.
— Изглеждаш ми образован млад човек — каза ми старчето, — слава богу! Тук не мога да намеря хора, с които да поговоря. Имам три теории, които правят по-приятен живота ми; бих искал да ти ги изложа.
Не дочака отговора ми; започна.
— Първата ми теория — каза той — е следната: формата на цветята влияе върху цвета им; цветът им влияе върху свойствата им; по този начин всяко цвете оказва различно въздействие върху тялото и следователно и върху душата. Затова много трябва да внимаваме, когато вървим през цъфнало поле.
Замълча, сякаш очакваше мнението ми. Виждах как старчето върви из цъфнало поле и гледа със скрит трепет цветята долу — формата им, цвета им, и настръхва: цялото поле напролет се изпълва с духове…
— Ето втората теория: всяка идея, която има действително влияние, има и действителна субстанция. Съществува; не броди като безплътен призрак из въздуха; притежава истинско тяло — очи, уста, крака, корем… Тя е мъж или жена; гони мъжете или жените… Затова и Евангелието казва: „Словото в плът се превръща…“
Старецът отново ме погледна неспокойно.
— Третата теория — каза той бързо, не можейки да понесе повече мълчанието ми — е следната: вечност съществува дори и в нашия мимолетен живот; ала е много трудно да я открием сами; заблуждават ни мимолетните грижи. Само малцина, най-избраните, съумяват да изживеят, и през този мимолетен живот, вечността. Останалите биха пропаднали; съжалил ги тогава господ и им изпратил религията — и по този начин и множеството може да изживее вечността.