Денят на възраждането

Какъв чудовищен край за човечеството! Дали някой от хората от XX век е предполагал такъв завършек. Това е край, който просто не може да се осъзнае, край на великолепното човечество, изпълнено с енергия, човечество, което достигна върховете на цивилизацията. И сега настъпва напълно безсмислен край, край, който можем да наречем абсурден. Унизително безнадежден. Хората бяха връхлетени от бедствието ненадейно, точно когато възторжено вървяха към бъдещето. Объркани, те дори нямаха време да се изплашат. Всичко свърши така внезапно. А може би е добре, че се е случило? И изобщо възможна ли е такава глупост? Може ли да се каже, че гибелта на човечеството е вече факт? Но както и да е… не бе ли прекалено нещастно това човечество? Какъв смисъл има сега да плачем? Но може би именно в това се заключава човешкото невежество — да скърбиш, да се бунтуваш пред лицето на смъртта? Може би именно това е най-човешкото? Макар че измина повече от половин век, откакто Ницше написа: «Човешко, прекалено човешко…» Присъдата над боговете беше произнесена още в края на XIX век от Лиладан54, от Достоевски. А техният последовател, болният от сифилис Ницше, предсказа появата на един свръхчовек в материалния космос, където няма бог, няма спасение, няма спокойствие… появата на свръхчовека, отправящ предизвикателство към целия свят. Оттогава измина повече от половин век, а човекът си остава все същото слабо, крехко, с други думи, съвсем човешко същество, което няма мъжеството да проникне в бездните на истинската си същност, стояща тъй близо до небитието. Дребнав и благороден, всичко и нищо, всесилен и слаб, изпълнен с жестокост и с безгранична добрина… Всичко това е човешко, прекалено човешко… Мъчителната любов, прекрасният, лъхащ на пот, секс, сладникавият хуманизъм, наслажденията, безвредните спектакли, всекидневието, изпълнено с приятна умора, която на тихи вълни идва и отминава, красотата, която може да облагороди човека. Разцъфтявайки, тя можеше да забули истинския облик на ужасния свят… Славата, похвалите, нищожната ревност, суетността, дребнавите кавги, достойнството, наслажденията, антагонизмът между държавите, алчността, експлоатацията, ненавистта, расовата дискриминация, безпричинното чувство за превъзходство, сектантството, глупостта, недоверието, страхът, самодоволството и самовлюбеността, стремежът към удоволствия, непочтената антипатия спрямо хората; които те превъзхождат, безусловният оптимизъм, който идва от прекалената вяра в цивилизацията… Оо! Все пак и сред тези толкова човешки качества имаше такива, които бяха ценни. Дори и в природата — това лишено от разум небитие — е отразена собствената ни доброта, а невежеството, умората, любовта към живота, кавгите, които убиват най-благородните пориви на хората, отживелият бюрократизъм и формализъм — с какви незначителни неща човекът унищожава самия себе си. Заради какви дребнавости човек разпилява своите чувства. Наистина е достойно за съжаление.