Денят на възраждането
- Автор: Комацу Сакьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Холодович
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Денят на възраждането». Краткое содержание книги:
Романът „Денят на възраждането“ е доказателство как един талантлив писател фантаст, какъвто е Сакьо Комацу (род. 1931 г.), чрез силата на своето въображение и прогностичната си интуиция може не само умело да изгради завладяващо и динамично повествование, но и да внуши, че не бива да се допуска една нелепа случайност да предизвика гибелта на човечеството.
А дъждът се лееше ли, лееше…
В спалнята на луксозен тристаен апартамент умираше една жена. Лицето й гореше от високата температура. Устните й бяха потъмнели и напукани. От време на време тялото й потръпваше. До леглото й, от което лъхаше на гореща пот, имаше телевизор и радио. Жената лежеше със затворени клепачи и дишаше тежко. От време на време сякаш се сещаше нещо, рязко отваряше очи, протягаше ръка с изпръхнала кожа и трескаво започваше да превключва каналите на телевизора или да върти скалата на радиото. Но на телевизионния екран не се появяваше никакво изображение, пробягваха само ситни белезникави линии. От радиото също се чуваше само пращене.
— Кажи нещо! — викаше жената. — Моля те! Кажи ми нещо!
В стаята беше ужасно горещо. В този луксозен апартамент в шестетажния блок от една седмица бяха спрени климатичната инсталация и водата. Преди три дни жената, въпреки високата си температура, излезе, за да си налее вода. На стълбите лежаха трима мъже, а до тях — един френски пудел и сиамска котка — проскубани, озъбени. На улицата беше тихо, вече не се забелязваше дори струйка дим. В гаража стояха няколко ярко боядисани коли, целите потънали в прах, а в басейна в градината около блока плаваха труповете на дванадесет-тринадесетгодишно момиченце, облечено в рокличка на цветчета, на побелял мъж в поло и на младеж с къси панталони. Очите на младежа бяха изтекли, а тялото му така се беше подуло, че той приличаше на борец сумо53. Жената дълго стоя до басейна и се двоумеше дали да вземе вода. Накрая се реши и гребна от най-далечното ъгълче. В продължение на три дни пиеше от тази вода и горе-долу утоляваше жаждата си. Но сега водата в кофата бе свършила и жената усещаше, че краят й наближава.
Ала все още беше жива и измъчвана от кошмари, лежеше в страшната жега. Понякога й се присънваше, че в целия свят е останала само тя и тогава от ужас се събуждаше.
— Не! — викаше със слаб глас. — Не искам да умирам! Не! — Ехото се разнасяше из празните стаи.
И отново наставаше тишина. Тя пак като луда въртеше скалата на радиото, превключваше каналите на телевизора. Но й отговаряше мълчание. Тя скубеше коси и пищеше. Но от устата й сякаш не излизаше никакъв звук — жената не чуваше нищо. Неусетно започнаха халюцинациите и й се стори, че телефонът до възглавницата звъни. И както лежеше, тя взе слушалката. В действителност това бе само дрънчене на звънче, което се разнесе от някаква отдалечена стая. Жената бе потресена — помисли си, че някой й се обажда. Сграбчи слушалката и я допря до ухото си. После наслуки набра някакъв номер. И изведнъж чу глас. От изненада дори извика:
— Ало! Ало!
Някой отговори:
— Югоизточен вятър. Облачно. На места се очакват превалявания… — прозвуча механично мъжки глас. — Температурата на въздуха ще се повиши, като през деня максималната ще достигне 36°С. Повтарям, утре, шести юли…
— Кой ден сме днес? — помъчи се да си спомни тя. Когато се опита да излезе от стаята и падна пред вратата, беше 3 юли. Колко ли дни бяха изминали оттогава?
— Ало! — опита се да извика тя, но от устата й излезе само шепот. — Моля, отговорете! Моля! Аз съм… сама, тук умирам…
— В района на Токио и Йокохама днес сутринта променлива облачност…
Студена, мастиленочерна сянка се надигна от ъглите на стаята и започна да я притиска.
— Помощ! — извика тя. — Тъмно е! Съвсем тъмно!
Изведнъж се сети за нечие име. Името на един мъж, който сега беше далече, много далече. Но преди да си спомни как се наричаше той, някакво черно наметало се спусна над нея. В неговата непозната тъма нямаше нищо. Единствено ледена самота.
„Ужасно…“ — помисли си тя. Това бе краят. До синкаво-черното лице на жената продължаваше да пращи абаносово-черната слушалка:
— В планините ще превали и…
4
Първата седмица на август
На Южния полюс Тацуно и Йошидзуми седяха пред радиоапарата.
— Ей, има ли някой — от радиоапарата се разнесе детско гласче. Глас на съвсем малко момче. Треперлив, сякаш детето всеки момент щеше да се разплаче. — Аз се намирам в планините… Ню Мексико… Ей, има ли някой. Елате да ми помогнете. Аз съм Тоби Андърсън. От Сан Тофе. На пет години съм…
— Недей! — Йошидзуми рязко хвана ръката на Тацуно, който посегна да включи микрофона. — Няма да му отговаряш!
— Но детето! — викна Тацуно. — Само е. Моли за помощ. Петгодишно дете!
— И какво можем да направим?! — Йошидзуми се извърна. — Ако му отговорим, ще бъде по-зле и за нас, и за него.
53
Традиционна японска борба, участниците в която, подлагайки се на особен режим, увеличават значително теглото си. — Б.р.