Денят на възраждането

По крайбрежието, обляно от последните жарки лъчи на слънцето, сега всичко бе застинало. Беше пусто както през зимата, макар лятото още да не бе свършило. Под тръстиковите навеси, в дървените бунгала нямаше жива душа. Вятърът люлееше черните фасонки на електрическите жици, които бяха опънати навсякъде. И в морето, където вече започваха да се надигат големите есенни вълни, не се виждаха хора. Ясно се усещаха признаците за страшния тайфун, който се зараждаше далече-далече, отвъд хоризонта. По гребените на вълните, които се издигаха със страшно бучене, от време на време се появяваха черни, меки предмети, приличащи на изпокъсани мокри рогозки. А когато вълните докосваха брега, тези предмети се разпръсваха по пясъка. Това бяха набъбнали трупове. И върху нажежения пясък, и в сянката на крайбрежните борове тук-там се издигаха черни купчинки със зейнали белеещи дупки. Безброй едри зелени мухи, чиито тела проблясваха под слънцето като метал, гъмжаха върху мъртъвците. После те снасяха яйца, лаврите им ставаха огромни и купчините се покриваха с бели точки. Насекомите пъплеха по труповете и те сякаш още дишаха, още продължаваха да живеят. Сетне мухите падаха като капки и отново изпълзяваха нагоре, проникваха в плътта, в очните кухини с вече изтекли очи, в ушите — чак до мозъка. Мухите изяждаха всичко, стремяха се да погълнат колкото се може повече, воюваха за всяко късче, сякаш се страхуваха, че горещината ще изсуши труповете. А онова, което не бяха в състояние да изядат, бе оставено за бактериите. Така на петте континента започна голямото угощение за мухите и бактериите. И те пируваха не само с телата на хората, но и с труповете на кучетата, на котките, на птиците. Пожарите в големите градове стихваха. Но в околностите им и в горите огънят продължаваше да настъпва. Той обхвана безкрайните степи на Централна Америка, горите на Канада и Северна Америка и бушуваше вече месец. В петролните райони на Средния изток огромни пространства от пустинята се превърнаха в море от огън и поради невероятните горещини пожарите продължаваха да се разпространяват. Все още бяха оцелели отделни групички хора — в планините и горите, отдалечени от населените места; в ескимоско селище на Аляска; племе в джунглите на Амазонка; няколко групички ловци от Централна Африка; неколцина монаси в Хималаите. Може би няколко хиляди души в целия свят. Те не знаеха за катастрофата, не се интересуваха от нещата, които се случваха по света. Макар и със закъснение, вирусът се появи и тук и всичко свърши. В края на лятото загина човечеството. Бяха останали само десет хиляди души, уединени на „последния континент“, скован от снегове, ледове и жестоки студове. Над петте обезлюдени континента подухваше лек ветрец, носеха се облаци в чудновати форми, а дъждовете, както и преди, напояваха земята. Слънцето разливаше светлината си с цвят на житни класове; както всяка година, неусетно приближаваше есента. В околностите на градовете на разсъмване и на свечеряване зацвърчаваха насекоми, но ги слушаха единствено белите скелети, облени от бялата лунна светлина. Земното кълбо продължаваше своя път и приближаваше към есенното равноденствие, без да знае за трагедията, която тази година се бе разиграла на повърхността му…