Денят на възраждането
- Автор: Комацу Сакьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Холодович
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Денят на възраждането». Краткое содержание книги:
Романът „Денят на възраждането“ е доказателство как един талантлив писател фантаст, какъвто е Сакьо Комацу (род. 1931 г.), чрез силата на своето въображение и прогностичната си интуиция може не само умело да изгради завладяващо и динамично повествование, но и да внуши, че не бива да се допуска една нелепа случайност да предизвика гибелта на човечеството.
— Но сега и това вече няма значение — каза вицепрезидентът. — Според съобщенията отпреди седмица от жителите на Земята са останали живи една петнадесета. И нашият край ще бъде такъв. Въобще ще остане ли някой жив?
— На Южния полюс… — промърмори президентът. — Преди три дни адмирал Конвей се свърза с мен. Южният полюс е отделен с ледове и още никой не се е заразил.
Отдалеч се чу изстрел.
— Пак някой се самоуби…
Листата на дърветата блестяха под лятното слънце. Наоколо не се чуваше нищо, дори стон, бе съвсем спокойно. Само далечната миризма от пожарите ставаше все по-силна. Единствено техният шум нарушаваше тишината.
— Джонс — викна президентът ужасено. — Тук ли си?
— Тук съм…
— Не те виждам — президентът рязко се наведе напред и силно удари главата си в бюрото. — Ще умра, без да зная дори, как се нарича болестта, от коя го умирам, без да видя близките си, без да ме прегледа лекар.
— Аз съм тук.
— Дай вода.
Вицепрезидентът протегна ръка, но събори каната. И неговото дишане с всеки мит ставаше все по-тежко, сърцето му се стягаше от болка, но той успя да се овладее.
— Стой до мен, Джонс.
— Тук съм.
Изведнъж президентът широко разтвори очи и извика:
— Отвратително е да умираш!
— Президенте! — успя да изрече неговият заместник.
— Не, не исках да кажа такова нещо — оловносивото лице на президента гореше. Събирайки сетни сили, той се мъчеше да си припомни какво искаше да каже. — А, да… има нещо, което забравих да довърша.
— Мисля, че сега вече не може да има такива неща.
— Не… Слушай, можеш ли още да се движиш?
— Горе-долу… — отвърна вицепрезидентът, като затвори очи и задиша тежко през устата си. — Но сигурно и аз ще си отида веднага… след вас…
— Извади ключа от сейфа… знаеш ли номера на комбинацията?
— Какъв ключ?
— На АСР… — в гърлото на президента нещо заклокочи. — Ти знаеш, Джонс. Пусни резервната електростанция и асансьорът ще тръгне. Слез долу в стаята при АСР… разруши… я… Мисля, че ключът е на „изкл.“, но все пак…
— Защо е нужно това?! — вицепрезидентът просто не разбираше какво му заповядваха. — Все едно да спираш душ в банята на потъващ кораб.
— Слушай… Ако се случи нещо… Преди една седмица генерал Гърланд… направи изявление. Каза, че противоракетната ни система не може да се използува поради отсъствието на по-голямата част от персонала. Затова трябвало да се включи АСР.
— Но това е лудост! — простена заместникът му. — Направо лудост! Все едно да се слага динамит под труповете!
— Точно това каза и Гърланд… — промърмори президентът. — Каза, че по време на войната в Корея под труповете на убитите корейци те слагали ръчни гранати. Когато корейците идвали да ги приберат… се взривявали…
— Президенте!
— Тази система… бе проектирана по времето на Силвърланд. Имах намерение да я унищожа. Но когато разбраха какво мисля, част от военните и политиците се възпротивиха. Аз исках да започна цялостното унищожение на ядреното оръжие… след време. Сега трябва да сме готови за всякаква изненада. Защото ако се задействува системата… За да не могат да я използуват тези типове… Мисля, че едва ли, но все пак… може да възникне нещо непредвидено… — тялото на президента пак се наклони напред, а след това като пружина се изопна назад. — Тежко, тежко ми е — разпра ризата си той, като че ли искаше да разкъса гърдите си. После широко отвори очи, сякаш се учуди.
— Колко е часът сега? — и издъхна.
Малко след като президентът почина, неговият заместник падна на килима до бюрото и загуби съзнание. Когато най-после дойде на себе си, стана, хвана се за стола, довлече се до сейфа и отвори вратичката. Това му отне доста време. Извади връзка малки ключове. Когато се обърна, видя висок военен, който, клатушкайки се, приближаваше към него с пистолет в ръката.
— Гърланд — простена вицепрезидентът. — Какво търсиш тук?
— През цялото време си мислех за това… — отговори генерал Гърланд с прегракнал глас. Оловносивото му лице бе обринато, очите му горяха като на умопобъркан. — Ключовете…
— Ти…
— Като военен аз съм отговорен за отбраната на страната — прекъсна го генералът. Зад него стояха двама офицери с бляскави от температурата очи. — Слушай, кой ще ми докаже, че и руснаците не мислят същото за нас. Те са упорити като магарета. И ако сега нанесат ракетен удар, няма да можем да им отговорим.
— Ти си полудял… — сепна се вицепрезидентът. — Нима и след гибелта на човечеството ще остане твоят илюзорен свят на ненавистта и ужаса?