Денят на възраждането
- Автор: Комацу Сакьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Холодович
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Денят на възраждането». Краткое содержание книги:
Романът „Денят на възраждането“ е доказателство как един талантлив писател фантаст, какъвто е Сакьо Комацу (род. 1931 г.), чрез силата на своето въображение и прогностичната си интуиция може не само умело да изгради завладяващо и динамично повествование, но и да внуши, че не бива да се допуска една нелепа случайност да предизвика гибелта на човечеството.
— Но детето! — Тацуно се разтрепери. — Петгодишно детенце, което ни моли за помощ. Самичко е. Какво, да го оставим да умре ли?
— Ако знае, че на Южния полюс са останали хора — каза Йошидзуми с прегракнал глас, — и ако реши да тръгне към Южния полюс. Та ние ще го убием със собствените си ръце.
— Ей, отговорете, моля — чуваше се ясно тъничкото гласче. — Този радиопредавател е на татко ми. Татко ми каза, че ако го пипам, ще го накажат. Но и татко, и майка умряха. И макар че ми е забранено да пипам апарата, аз го взех. Ей, спасете ме! Чичковци от полицията, къде сте? Никой ли няма да дойде при мен? Не съм ял от три дни. Хладилникът ни не работи, нямаме електричество. Шунката се вмириса. Отговорете!
— Изключи, чуваш ли ме, Тацуно — Йошидзуми стисна рамото на Тацуно. — Изключи!
— Няма! — раменете на Тацуно трепереха. Той решително поклати глава. — Поне ще го слушам. Докрай, докрай, за да помня цял живот гласчето на това дете.
— Елате — детето започна да плаче. — Няма ли някой, някой да отговори? Елате да ме спасите. И татко, и мама са мъртви. И Бангрофтови от съседната къща също, чичко и леличка, и кучето, и конят Аткинс… умира — плачейки, нареждаше момчето в далечните планини на Ню Мексико. — За-що никой не от-го-варя? Аз ще се самоубия.
Йошидзуми се вкопчи в Тацуно, който искаше да се хвърли към ключа на предавателното устройство. В тясната стаичка двамата започнаха да се борят. Столът се преобърна, падна и полицата. От носовете на двамата потече кръв, дрехите им се изпокъсаха, но те не спираха. Докато се биеха, от очите им рукнаха сълзи. Когато най-накрая привлечените от шума членове на екипажа притичаха и ги разтърваха, от говорителя, който досега мълчеше, се дочу слаб звук:
— Паф…
Двамата се вцепениха с окървавени лица и впиха очи в радиоапарата. Но оттам се носеше само леко бучене.
— Нали момчето каза, че конят умира, може би… — плахо каза Йошидзуми. — Сигурно го уби… — И изведнъж се изправи, блъсна ръката на Тацуно и със страшна сила го удари.
5
Втората седмица на август
„Драги радиослущатели, пред микрофона е Юджин Смирнов, професор по история на цивилизацията в Хелзинския университет. Знам, че едва ли са останали някои от тези, които ме познават. А ако все пак има такива, те едва ли ме слушат сега. И въпреки това искам да говоря. Днес е редовната ми лекция по радиото. Тя ще бъде и последната. Имах шанс, че благодарение на резервния електрогенератор студиото още работи. Служителите бяха подготвили всичко за настоящото предаване, но тях вече ги няма. Наоколо няма жива душа, аз съм с температура, предполагам над 40°С, сърцето ми на моменти прескача. Не знам колко ми остава да живея. Но най-голямото ми желание като учен винаги е било да умра по време на лекция. И струва ми се, точно сега имам възможност да осъществя тази мечта.
Може би някой все пак чува моите думи? Но да не се надявам напразно. Отпреди десет дни във Финландия не съществува правителство, а не са останали и хора. Живи са само няколко души, но те не са вече нация, а жители в страната на мъртвите.
Основната тема на днешната ми лекция не е сложна. Десет години четох лекции в различни европейски университети, но нито веднъж не съм говорил за това! Природата винаги си остава природа, тя е само начало, една отправна точка и няма да се промени. Мисля, че настъпи крайната точка в историята на цивилизацията, с която се занимавах. Факт е, че хората също така са само живи същества и нищо повече.
Наистина не знам какво да ви кажа. Всъщност няма за какво вече да говоря. Безсмислено е да оплаквам тримилиардното човечество. Но ме гнети една мисъл. Не мога да не я изкажа пред този безлюден свят, да не я изпратя по радиовълните, които вече няма кой да приеме. Пред мен се простира само чернота — черното нищо. Защото ги няма и боговете. Хората сами ги унищожиха в края на XIX век. Човешкото съзнание, което изчезва, не представлява вече нищо. Мракът на далечното минало отново ще покрие тази прекрасна, но вече лишена от разум планета. Дали някога Земята отново ще роди разумни висши същества с друго съзнание и отново ще засияе чрез него? След колко стотици милиони години ще стане това? И дали именно човечеството е единственият шанс за тази планета, носеща се като прашинка в огромния космически океан?
Извинете, температурата може би малко обърква мислите ми… Простете. Не… Пред очите ми притъмнява. Вече усещам как мускулите ми изтръпват и нямам сили да говоря. Пред лицето на смъртта съм и тя ще настъпи може би след няколко минути. Извинете ме, че говоря, каквото ми дойде наум…