Денят на възраждането
- Автор: Комацу Сакьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Холодович
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Денят на възраждането». Краткое содержание книги:
Романът „Денят на възраждането“ е доказателство как един талантлив писател фантаст, какъвто е Сакьо Комацу (род. 1931 г.), чрез силата на своето въображение и прогностичната си интуиция може не само умело да изгради завладяващо и динамично повествование, но и да внуши, че не бива да се допуска една нелепа случайност да предизвика гибелта на човечеството.
— Руснаците и китайците не знаят милост — кресна Гърланд. — Онези непременно ще ни ударят, когато ние тук си мислим: „Ето го решителния момент“, и ония там непременно мислят същото. Щом ние тук ще мрем, защо да ги жалим?!
— Престани! Махни се оттук, Гърланд! — извика вицепрезидентът. — Ти наистина си луд.
Гърланд понечи да дръпне спусъка на пистолета, но преди да го стори, вицепрезидентът се строполи на пода и издъхна.
В действителност Гърланд нямаше вече сили да дръпне спусъка. А ако го бе направил, щеше да изтърве пистолета и в усилията си да го задържи, самият той щеше да умре.
Генералът взе ключовете и обезумял се огледа наоколо.
— Включете електростанцията — заповяда той на своите подчинени. — Пуснете асансьора.
След малко в залите на Белия дом посред бял ден светна ослепително лампите. Гърланд влезе в асансьора и натисна копчето. Седми подземен етаж… осми… на деветия асансьорът спря, вратата се отвори. В коридора се валяха трупове на цивилно облечени полицаи. Гърланд се препъна в един и падна. За да се изправи, му бе нужно доста време. Отвори автоматичното устройство на вратата и клатушкайки се, влезе в специалната стая на президента на САЩ. Тук нямаше никого. На стената висеше матирана стъклена карта на целия щаб на американската военна отбрана в Колорадо Спрингс. По нея не трепваше нито една светлинка. Имаше и радиоапаратура, свързваща цялата система за отбрана, директен телекс с Кремъл и телефон. Гърланд хвана телефона и го хвърли на пода. След това тръгна към лоста-превключвател на АСР, който бе скрит в стената зад канапето. Искаше да отмести канапето, но силите му секнаха.
Дълго време той лежа на пода, дишайки тежко, на пресекулки. После отново се надигна. Вече не си даваше сметка какво върши. Болният му мозък сега бе обсебен единствено от налудничавата ненавист, превърнала се в сляп инстинкт, развит у него през дългите години войнишки живот. Само този инстинкт му даваше сили и го водеше към скривалището в стената. И когато го отвори с четирите ключа, непрекъснато бъркайки номерата им, и дръпна последния капак, той се строполи на пода. Пулсът му отслабна, дробовете спряха конвулсивното дишане, а лицето придоби мъртвешки цвят. Изглеждаше мъртъв. Но след десетина минути неочаквано отвори очи и бавно насочи ръка към скривалището. И когато най-после едва-едва докосна лоста, боядисан в червено — най-обикновен лост, на който не бе означено нищо освен АСР, спазъм стисна сърцето му. Ръката му се плъзна по лоста, разнесе се сухо щракване и лостът превключи на „вкл.“…
3
Четвъртата седмица на юли
Влажен вятър задуха по улиците. Афишите се разлепваха, шумолейки, и жиците простенваха тъжно — досущ като флейти. Навсякъде се търкаляха полуразложени, набъбнали, замърсени от урина тела. Нетърпимата миризма се разнасяше от вятъра. Но вече нямаше кой да се оплаче от това…
Вятърът донесе дъжд. От време на време през облаците проблясваше слънчев лъч и от замрелия град се вдигаше гъста пара. Отново и отново валяха дъждове, а потоците вода размиваха органичните вещества и ги отнасяха в морето.
От някаква стая в претъпкана с мъртви тела болница — те се валяха в коридорите, в болничните стаи, в кабинетите, в кухнята — се чуваше хълцане. Млад лекар — целият в кръв, брадясал, мръсен, в изпокъсана лекарска престилка, се бе отпуснал на един стол.
— Защо плачеш? — надигна се от някакво легло жена в червена бархетна пижама. Досега лекарят я бе мислил за мъртва.
— Не мога да се примиря! — отвърна й той с прегракнал глас. — Не мога да се примиря! Аз съм лекар и моят занаят е да се боря с болестите… Но ето че нищо не можах да направя, не можах да предпазя хората от гибел. Винаги съм мислел, че нашата наука е всесилна, гордеех се със съвременната медицина. А тя нищо не струва. Човечеството загива, без да знаем нито името на болестта, нито нейния причинител.
— Ти каква вина имаш?
— Но все едно, тежко ми е. Нали съм лекар. Не можахме да спасим цивилизацията от някаква си епидемия — мъжът неудържимо се разрида.
— Недей да плачеш — промърмори жената с усилие и отвори очите си, влажни от високата температура. Приличаше на скелет, покрит с мръсна зеленикава кожа. — Искаш ли да ти изпея нещо? — И неочаквано запя с чист, красив, но тих глас:
Навън, над затихналата болница, продължаваше да плющи сивият юлски дъжд. Мелодичният, тих женски глас подобно на тънка сребърна нишка проникваше, треперейки, в задушния влажен въздух. Мъжът в бялата престилка бе спрял да хълца. Само песента изпълваше стаята…
52
Хартиена кукла, която се окачва под стрехите за хубаво време. — Б.пр.