Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
Макар и обезсърчена, Лизи бе принудена да признае, че е прав.
— Ще ми трябва писмото, което ви е оставил този хитрец — добави Клатърбък; — както и умрялата котка. Какво направихте с останките?
— Имаме голям дървен контейнер за отпадъци — отвърна тя. Извади цигара, но размисли и я върна обратно. — Съпругът ми го наричаше някак си — той си имаше названия за всяко нещо на света, — но в момента изобщо не мога да се сетя как. Както и да е, този контейнер не позволява на енотите да се ровят из боклука. Пъхнах мъртвата котка в найлонова торба и я сложих в „трюма“. — В мига, в който спря да напряга паметта си за названието на контейнера, то самичко изплува на езика й.
— Мдааа… Имате ли фризер?
— Да. — Лизи изтръпна при мисълта какво щеше да й каже помощник-шерифът в следващия момент.
— Искам да сложите котката във фризера, мадам Ландън. Да си остане в торбата. Утре ще пратя човек да я вземе и да я занесе на Кендъл и Джеперсън ветеринарите, които работят за нашето управление. Те ще се опитат да установят причината за смъртта…
— Няма да е трудно — прекъсна го тя. — Пощенската кутия беше цялата в кръв.
— Мдаа… Жалко, че не сте направили няколко полароидни снимки, преди да я измиете…
— Мамка му, как можах да забравя! — избухна Лизи.
— Успокойте се — съвсем сериозно каза Клатърбък. — Разбирам, че сте разстроена. Всеки на ваше място би се чувствал така.
„Само не и ти — помисли си тя. — Ти ще останеш хладнокръвен като… като мъртва котка във фризер.“ Ала вместо това каза:
— Добре, за професор Удбоди и мъртвата котка всичко ми е ясно. Аз какво да правя?
Клатърбък й обеща, че незабавно ще изпрати човек при нея — помощник-шериф Боукман или помощник-шериф Олстън (в зависимост от това кой се намира по-близо) — за да вземат писмото. Добави, че полицаят, който я посети, ще може да направи няколко снимки и на котката. Всички помощник-шерифи имали фотоапарати „Полароид“ в колите си. После офицерът (а когато стане по-късно, неговият заместник) ще заеме позиция на шосе 19, за да наблюдава къщата й. Естествено, ако не постъпи сигнал за някакво произшествие — катастрофа или нещо подобно. И ако Дули „случайно реши да намине“ (както със странна деликатност се изрази Клатърбък), ще види патрулката и няма да посмее да стори нищо.
Лизи горещо се надяваше Клатърбък да не греши.
— Хората като този Дули — продължи той — обикновено са щедри на думи, но скъпи на дела. Ако не успеят да вземат страха на човека и да го накарат да играе по свирката им, често зарязват цялата работа. Според мен едва ли ще го видите отново.
На Лизи й се искаше той да е прав и за това, ала се съмняваше. Онова, което не спираше да я тревожи, бе мисълта за „Зак“ и за начина, по който бе нагласил нещата. Той се бе погрижил да не може да бъде спрян — дори и от човека, който го бе наел.
2.
Не бяха изминали и двайсет минути от разговора й с помощник-шериф Клатърбък (умореният й мозък; искаше да го нарече Батърхъг или — като стана въпрос за полароидите — Шатърбъг), когато един слабичък мъж с риза в цвят каки и огромен пищов на бедрото си цъфна на прага й. Представи се като помощник-шериф Дан Боукман и каза, че му е било наредено да вземе „някакво писмо“ и да снима „някакво починало животно“. Лизи успя да запази невъзмутимото си изражение, макар че се наложи да прехапе бузата си. Боукман пъхна писмото (заедно с белия плик) в найлоновата торба, дадена му от вдовицата, след което я попита дали е прибрала „умрялото животно“ във фризера. Тя направи това веднага след разговора с Клатърбък — сложи зелената торба за боклук в левия ъгъл на големия „Тролсън“, който бе почти празен, ако не се брояха няколкото бифтека от елен, подарени им преди доста време от бившия им електротехник Смайли Фландърс. Смайли бе спечелил от лотарията през 2001 или 2002 ловен билет и бе отстрелял „адски голям екземпляр“ в Сейнт Джон Вали. Откъдето, между другото, Чарли Кориво беше довел младата си женичка. Друго място за мъртвата котка на Галоуей, освен до бифтеците (които Лизи нямаше намерение да консумира, освен в случай на ядрена война), просто нямаше и тя каза на помощник-шериф Боукман да я върне на същото място, щом привърши с фотографиите. Той обеща с най-сериозен тон да „изпълни молбата й“ и тя отново прехапа бузата си. Този път едва удържа напушилия я смях. Ето защо, когато полицаят заслиза бавно по стълбите на сутерена, Лизи се обърна към стената, допря чело до нея, притисна длани до устата си и се закиска неудържимо като палаво хлапе.