Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— А според мене това е пълна гадост.
Миниатюрни скелетчета в редичка танцуваха конг върху масата пред Фредерикс, до един облечени в парцалите на Кармен Миранда; пристъпваха наперено поклащайки хълбоци, и изчезваха с лек пукот, прекатурвайки се един след друг през ръба на масата. Тук беше пълно с тях — играеха на пожарникарска стълба със стъклените сламки, пързаляха се върху формите за лед, а цяла армия от скелети изпълняваше акробатични номера в огромния полилей. Някои с мънички каубойски шапки и кожени панталони яздеха прилепите, които прелитаха сред сенките на високия таван. Декорът от „Последен шанс“ изцяло се възползваше от виртуалната си близост до терминалния ред. Повечето от редовните му посетители обаче предпочитаха имитацията на готика в клуба пред по-неприятните и по-реалистични преживявания, които се предлагаха в съседство.
— Ти беше с мен в самолетната катастрофа — напомня му Орландо.
Фредерикс изсумтя.
— Ъхъ. Веднъж. Ти я правиш толкова често, че сигурно са ти запазили постоянно място.
Широкото лице на сима му за миг се сплеска, сякаш истинският Фредерикс се бе оттеглил от системата, и действителната причина беше в неспособността на софтуера му да изразява цупене — за нещастие, защото Фредерикс умираше да се цупи.
— Беше отвратително. Помислих, че наистина ще пукна… Помислих, че сърцето ми наистина ще спре! Как можеш да се подлагаш на такива гадости бе, Гардинър?
— Ами свиква се.
Но всъщност не беше свикнал. И в това беше проблемът отчасти.
Голямата странична врата изскърца и се отвори и в стаята нахлу неприятно студен вятър. Орландо намали разсеяно възприемчивостта си; Фредерикс не използваше чак толкова скъп интерфейс и не усети нищо. Нещо със светнали червени очи изпълни зейналия отвор. Снежният вихър го обсипваше с конфети. Няколко от седналите близо до вратата посетители се разсмяха. Един подчертано женствен сим изпищя.
— Някой ми каза, че записват тези симулации от реални умиращи хора — каза внезапно Фредерикс. — Свалят ги направо от интерфейсните устройства на реални хора.
— Не, бе! — поклати глава Орландо. — Просто добра програма. Добре написана. — Проследи как онова нещо с червените очи сграбчи пищящата жена и я измъкна в снежната нощ. Вратата изскърца и хлопна. — Ти как си го представяш — изпращат някого, оборудван със свръх-скъпо, свръхмодерно теленеврално записващо устройство, и то случайно е включено, когато в самолета става засечка? Това е шанс едно на билион, Фредерико, и няма да ти се падне в някой безистен на мрежата. Да не говорим, че такива преживявания поначало не могат да се запишат и да се възпроизведат — не и по този начин. Проверил съм го, мъжки. Записите от реални живи хора са абсолютна джунгла, чудовищна бъркотия. Не можеш да възпроизведеш нечии преживявания през чужд мозък. Не става.
— Ами? — не изглеждаше напълно убеден Фредерикс, но не беше чак толкова запален по ВР и по мрежата като Орландо и, общо взето, избягваше да спори по тези проблеми.
— Но не за това исках да говоря с теб — облегна се назад Орландо. — Имаме да вършим по-важни неща и трябва да поговорим насаме. Тук и без това е мъртвило. Да вървим в моето местенце.
— Ъхъ. Мъртвило.
Фредерикс се закикоти, когато две скелетчета се втурнаха върху масата и си заподхвърляха една капачка. Орландо се намръщи.
— Нямах това предвид.
Електронната къща на Орландо се намираше в „Парк корнър“ — престижна, ала бохемска част във Вътрешния периметър, населена предимно със заможни студенти в университета. Дом-базата му във виртуалния свят беше копие на момчешка стая — каквато Орландо би искал да има в реалния си дом, но не можеше. По заемащия цялата стена екран постоянно вървеше видеопрограма на живо от проекта МВС — огромна, развихрена оранжева пустиня. Гостите на Орландо трябваше да присвиват очи, за да забележат армиите от малки роботи конструктори, които се движеха през мъглата от марсиански прах. На отсрещната стена широк прозорец гледаше към симулация на езерце от късната креда. Беше доста ефектен за обикновен тапет — в момента млад тиранозавър лакомо поглъщаше хадрозавър с човка като на патица.
Интериорът бе оформен в стила на скандинавската плажна вила, която родителите му бяха наели, когато беше малък. Множеството кътчета, стълбища и полуприкрити ниши страхотно го бяха впечатлили и ако беше преувеличил нещо във виртуалната им реконструкция, това беше подсиленото усещане за лабиринт. Навсякъде из многопластовото пространство бяха разпръснати сувенири от неговите — и особено тези на Таргор — безбройни героични подвизи в мрежата. В единия ъгъл на стаята имаше пирамида от симулирани стъклени кутии, а във всяка от тях — копие от главата на победен противник, извлечено по възможност направо от краткия запис на последните му секунди. Върха на пирамидата увенчаваше Черния принц елф на Дитер Габо, кръстосал поглед от удара с меч, току-що разсякъл тесния му череп. Битката беше продължила три дена и заради нея едва не се провали на изпита по биология, но си струваше. Всички в средните земи все още говореха за епичната схватка със страхопочитание и завист.