Магьосникът Куестър Тюс

Двамина стражи в черни униформи се появиха зад тъмния ъгъл на сградата, спряха и се загледаха в него. Той продължаваше да бърше стъклата. Стражите носеха автоматични оръжия.

Уилоу няма да издържи, отчаяно си мислеше той.

Стражите продължиха разходката си. Майлс целият се обливаше в пот. Той отвори капака на двигателя и погледна, колкото да си намира работа. Никога не се бе чувствал толкова сам и в същото време под непрестанно наблюдение. Чувстваше върху себе си погледи отвсякъде. Опитваше се да надникне крадешком наоколо изпод капака. Кой знае колко ли от тези очи щяха да забележат Уилоу, когато тя се опита да се промъкне?

Той свърши прегледа на двигателя, който симулираше, и пусна капака. Нищо от никъде не се и помръдваше. Какво ли чакаше тя? На ангелското му лице се изписа гримаса. Но какво би могла да чака? Сигурно някакъв инцидент!

Този Док с неговите необмислени планове!

Той отиде в задната част на колата, почти решил да провери какво става и сигурен, че целият план вече се е провалил безвъзвратно. Но остана напълно изумен, когато погледна в багажника и установи, че Уилоу я нямаше там.

От вътрешната страна на входа портиерът опипа Бен, за да провери дали не носи оръжие. Нищо не откри. И двамата не пророниха нито дума.

След като бе претърсен, Бен последва портиера през един огромен и пуст коридор с високи сводове, покрай изложени военни доспехи и ризници, гоблени, мраморни статуетки и маслени картини в златни рамки, докато стигнаха една двойна врата от тъмно дъбово дърво, която водеше до кабинет. Трябва да се отбележи, че кабинетът изглежда доста добре, помисли си Бен — това не беше малка стаичка с няколко лавици и етажерки и работен стол, а напълно обзаведен кабинет в английски стил с десетки огромни кожени кресла за четене и маси, каквито можеха да се видят в някогашните филми за Шерлок Холмс в къщите, където героите се оттегляха, за да пийнат бренди, да запалят цигара и да обмислят поредното убийство. Гореше камина, висока до тавана и зад желязната й решетка се виждаха овъглените дървени трупи. Два прозореца с железни решетки гледаха към градината, където можеше да се види жив плет, почти като изваян и пейки от ковано желязо.

Портиерът се отдръпна, за да направи място на Бен да влезе, затвори вратата зад него и изчезна.

Майкъл Ард Ри вече се беше изправил, изниквайки от едно от огромните кожени кресла, сякаш чудотворно материализирал се от неговата кожа. Той самият целият бе облечен в една материя — в тъмносив костюм и ниски обувки и изглеждаше така, сякаш се опитва да играе ролята на Хамлет. Но в начина, по който изгледа Бен, нямаше и следа от духовност. Беше висок и кокалест, с буйна черна коса и тъмни очи, които засенчваха цялото му лице. Стоеше, изкривил лице от неприязън. Не приближи до Бен да му подаде ръка. Не го и покани да влезе. Само го изгледа.

— Не ми е особено приятно да бъда заплашван, господин Скуайърс — тихо произнесе той. Скуайърс беше фалшивото име, с което Бен се беше представил по телефона. — Не ми е приятно да бъда заплашван от никого, а най-малко пък от човек, който възнамерява да има работа с мене.