Портата на Птолемей

— Кой?

— Хайде, познай. О, изобщо не си забавен. Ще ти помогна. Брада. А, браво.

— Не съм ти отговарял.

— Не, но по цвета ти мога да съм сигурен, че си го уцелил80. Да, наемникът се е върнал в града, а веждите му са още по-увиснали, отколкото ги помниш. С невероятна храброст и хитрост се лепнах за бързоходните му ботуши и го последвах до парка, където се срещна с един мъж, за когото мога само да предполагам, че е неуловимият Хопкинс. Не, не чух и дума от разговора им. Точно тогава ме забелязаха джиновете им. Останалото ти е известно. Половината ми същност остана по пътя от там до Ричмънд.

— Добре де — рече бързо Мандрейк, — но това каква работа ми върши? Не мога да се хвана за нищо! Трябва ми нещо, ако ще оцелявам на процеса утре… Хопкинс: той е ключът. Можеш ли да го опишеш?

Лъвицата се почеса по носа.

— Странно. Трудно е… Изглежда незабележителен. Леко прегърбен, може би. Обикновено лице, небръснато… безинтересно лице, мисля… хъмм… Защо си се хванал за главата?

Той отметна лице към тавана.

— Ахх! Безнадеждно е! Трябваше да се сетя да не давам тази задача на теб. Аскобол можеше да се справи по-добре.

Това ме подразни.

— О, така ли? Значи той щеше да открие къде живее Хопкинс, така ли?

— Какво?

— Щеше да се сдобие с точния адрес, така ли? Направо го виждам: един дебел, тлъст циклоп в палто и мека филцова шапка, промъкващ се към Дженкинс и наемника в кафенето, поръчващ си кафе и опитващ се да ги подслуша… О, да, много незабележимо.

— Остави всичко това. Знаеш ли къде е Хопкинс? Кажи ми!

— Отседнал е в хотел „Амбасадор“ — казах. — Ето. Просто дребно нещо, което дочух, докогато ме преследваха до последната лъжичка81 живот. Сега аз… Чакай, какво правиш?

Магьосникът изведнъж бе скочил и се бе раздвижил. Обърна се с лице към другите пентаграми на пода, прочисти гърлото си и разтърка изморените си, зачервени очи.

— Имам само един шанс, Бартимеус — каза той. — Само един шанс и ще го използвам. Утре враговете ми ще ме погнат, освен ако не им дам нещо реално. А няма много по-реални неща от господин Хопкинс, хванат и овързан.

Изви пръсти и започна заклинанието. Около глезените ми премина студен вятър. Въздухът се изпълни с меланхоличен вой. Честно казано, на такива ефекти се гледаше пренебрежително в Урук, защото бяха банални и старомодни82.

Не бихте видели никой съвременен магьосник да си напуска пентаграмата заради тази гюрултия, освен ако не се сринеше от смях. Поклатих глава мрачно. Нямаше как да не позная кой идваше.

И естествено, със звук като от напукан гонг, в пентаграмата до мен се материализира русокосият гигант. Моментално изригна един немощен поток от молби и оплаквания, които господарят ми разумно пренебрегна. Не ме беше видял. Изчаках докато не падна на колене, сключил ръце и молещ се да бъде освободен, после се изкашлях любезно.