Черният Олшански замък

— Карали ли сте някого дотук?

— Един ревизор, ходил по работа в Семярики. Сетне довтаса в Олшанка. На туй отгоре срещнал Ганчаронак. Познати били. Та хайде, отишъл счетоводителят при председателя: „Висоцки да го закара. Защо да се трепе пеш? Току-виж и той ни помогне някога.“ А Олшански: „Така трябва да си водиш счетоводството и всичките салда-балда, че да караме ревизорите до спирката само от любезност. Да знаят, че не им услужваме от страх, а от човещина. Добре, Висоцки да го откара.“ Колко му е? Докарах го. Такава ми е службата.

— Какъв човек е?

— Особняк някакъв, темерут. Само суче мустак, а когато минахме край замъка, запита това ли е той.

— Нещо ми заприлича на някого.

— И на мен отдалеч ми се видя познат. Като че ли съм го виждал някъде. Сетне, като се вгледах — не, съвсем непозната мутра.

Тъмните китки дървета понякога почти се събираха над пътя, като образуваха тунел. В края му примигваше ниска бодлива звездица. Подвикна, изкиска се и заплака кукумявка. Късно. „Песните“ им си отидоха заедно с пролетта. Макар че се срещат самотници, които плачат и се кискат през лятото, дори през ранна есен.

— Е, ами вие откъде се връщате, така да се каже? — запита Висоцки.

Нямаше как да излъжа. Доста хора ме бяха видели в Замшани, някои (очевидно берящи късни челадинки за аптеката) — на пътеката през гората. Пък и не обичам лъжата, освен в случаите, когато няма накъде. Покойната ми майка ми бе казала: „Лъжата трябва добре да се помни.“ Наистина е така, та подир време да не излъжеш същия човек по съвсем друг начин. Или просто да се изпуснеш, че изобщо не си ходил в Могильов, а в Гомел, където живее някогашната ти любов, за чието съществуване жена ти или още по-лошо — годеницата ти, знаят добре, но са смятали това за „грях на младостта, когато той още не ме е познавал“.

— От Замшани се връщам.

— В Тъмни бор ли ходихте? — Стори ми се, че той се напрегна за миг, но се оказа, че просто погали коня по хълбока. И отново зае лениво грациозната си поза.

— И там бях.

— Какво изнамерихте? Сигурно по делото на онзи Юлян Сай?

— Да.

— Ох, боже, колко ми дотегна то. Толкова години вече, но щом някой почне да си припомня „отдавна минали дни“ и какво е ставало през „полско време“, щом си спомни това дело — току почнат да ме гледат накриво. Иде ми тогава в земята да потъна.

— Че защо не се преселите на друго място?

— Не се чувствувам виновен. Не искам някой да си каже: „Аха, гузният негонен бяга… Сигурно и той има пръст в това.“ Пък и какво да правя другаде? Тук е моята земя, моя открай време.

— Родният край, където ти е хвърлен пъпът?

— Не, просто тук за пръв път съм погледнал света. Осъзнал съм, че мога да сторя това-онова, да мисля, да се движа. Да действувам. Може дори в Рим да са ми хвърлили пъпа, а когато съм бил на месец, да са ме докарали тук; че какво тогава е за мене Рим? Така е. Всичко мое е тук.