Пратеникът от езерото Гарда
- Автор: Кристъл Силвия
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пратеникът от езерото Гарда». Краткое содержание книги:
Беше отлагал с години разговора с Гаврил. Сега вече беше късно. Никога нямаше да узнае коя е жената, която го навестяваше в сънищата.
Дарко облиза напуканите си устни. Ако беше мъртва, съвсем скоро щеше да я срещне. Тогава нямаше да я остави да си тръгне. Щеше да се вкопчи в ръката й и да я принуди да му разкаже всичко, за което не бе намерил дързост да попита баща си.
Устните на младежа се извиха в мъченическа усмивка. Там, горе, нямаше да е сам. Тази жена щеше да се грижи за него.
Той усети нещо топло, влажно и лигаво върху дланта си. Опита се да отдръпне ръката си, но не успя и стисна зъби.
Долови учестеното дишане на кучето. Усети дъха му на педя от устата си. Този приятел беше единственото живо същество, с което щеше да се сбогува преди края. Младежът отвори очи. Примига и отпусна отново клепачи.
Виденията започваха да го навестяват. Първо онази жена. Сега и Гаврил. Дарко си даде сметка, че трябва да запази будни сетивата си. Да не смесва представите. В този миг единствено присъствието на кучето беше реално. Останалото беше фикция. Пристигането на непознатата. Тревогата върху лицето на баща му…
Изведнъж усети лекота. Когато се отделяше от тялото, душата ставаше лека. Отърсваше се от съмненията, от терзанията, от грешките.
Младежът разпери ръце. Чувстваше се свободен, безгрижен, безтегловен. Всеки миг щеше да полети нагоре и да срещне и други волни души.
Усмихна се. Съвсем скоро щеше да срещне и нея… Повдигна бавно клепачи. Примига и напрегна слух.
Лигите, които течаха от устата на кучето, заливаха лицето му и бяха съвсем реални. Задъханият шепот на Гаврил и яката длан, която разтърси главата му, също.
Дарко сбръчка вежди. Беше още на земята. И по всичко личеше, че съдбата е намислила да го държи тук по-дълго, отколкото самият той очакваше.
81
Герев не беше убеден, че е настъпил моментът да свали козовете върху масата. Играта с открити карти не беше популярна по тези места. Искреността не фигурираше в списъка с добродетелите. На честността се гледаше като на изначална глупост. Прямотата и откровеността се наказваха с лукавост и удари под кръста. И все пак, не можеше да отлага повече часа на откровението.
Той почука по прясно боядисаната врата и изчака търпеливо отговора. Натисна дръжката и огледа изпитателно пациента.
— Донесох ти малко розе, да си прочистиш червата…
Делийски изгледа жадно бутилката, която Герев остави на шкафчето до леглото.
— Какво те води насам? — попита мрачно лейтенантът, придавайки на лицето си суров вид.
— Наминах да видя дали си още жив…
— Ще те разочаровам, но лекарите са убедени, че ще живея. Дори смятат до ден-два да ме изритат оттук.
— Не се изненадвам. Кой луд ще държи под покрива си вироглав пръч като тебе?
Делийски намести възглавницата зад гърба си.
— Казвай, каквото имаш да казваш, че след малко започва визитацията.
Герев придърпа стола и седна на крачка от леглото.
— Дошъл съм да обсъдим нещо…
— Това правиш, откакто те знам. Чудиш се как да ми вгорчиш живота. Как да ме пратиш за зелен хайвер. Да ми замажеш очите. Да издевателстваш над търпението ми.
Гаврил сплете нервно пръсти.
— Несправедлив си. Слушай! До края на седмицата колибите ще са готови…
— Това мен какво ме грее?
Герев подсмръкна и огледа празната стая.
— Грее те.
Делийски повдигна рамене.
— Щом казваш…
— След като приключим, ще ти дам остатъка от парите. За да се успокоиш…
Лейтенантът повдигна озадачено вежди.
— Дал съм ти пари назаем? — Той поклати глава. — Странно, че не помня кога съм извършил тая глупост. Пък и лекарите не споменаха нищо за амнезия…
— Мен ако питаш, човек невинаги трябва да се доверява на лекарите…