Златото на Спарта
- Автор: Касслер Клайв, Блекууд Грант
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Манушева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Спарта». Краткое содержание книги:
В залата обикаляха осем или десет двойки, които разглеждаха очаровано витрината с осветени от слотовете лица, сочеха оръжията и тихичко разговаряха. Сам и Реми се присъединиха към тях, като внимаваха да не говорят.
Маниак на тема история, Сам веднага разпозна много от оръжията: клеймор — прочутият широки шотландски меч с две дръжки, бардиш — руската, брадва, късия, извит френски фалшион, персийски шамшир, османски ханджар с дръжка от слонова кост, японски катана — първият избор на самурая, гладиус — класическият римски къс меч.
Други обаче му бяха непознати: британска мамелюкска сабя, турски ятаган, викингска брадва за хвърляне, наречена „мамен“, марокански „кумия“, инкрустиран с рубини.
Реми се наведе и прошепна:
— Не е особено оригинално.
— Кое?
— Убиец да си прави колекция от ножове. Много по-интересно щеше да бъде, ако витрината беше пълна с порцеланови кукли.
Стигнаха до другия край на витрината, заобиколиха и спряха да се полюбуват на един лъскав египетски копеш, извит като сърп. Отсреща се понесе тих шепот. Реми и Сам видяха как хората отстъпват настрани пред човека, който тъкмо бе влязъл в залата.
— Акулата — измърмори Реми.
— А пък аз не си нося кофата с отровна стръв — отвърна Сам.
Дълбокият басов глас на Хедеон Бондарук изпълни залата.
— Добър вечер, дами и господа — каза той на английски език с лек акцент. — По израженията ви познавам, че колекцията ви е харесала.
Изпънал рамене и с ръце зад гърба като генерал пред строени войници, Бондарук тръгна по края на витрината.
— Оръжията често имат този ефект. Тъй наречените цивилизовани хора се преструват, че не ги пленява смъртта и насилието, но то е в гените ни. Дълбоко в себе си всички сме неандерталци, борещи се за оцеляване.
Бондарук спря и се огледа, сякаш да види дали някой ще дръзне да изрази несъгласие. След като никой не посмя да му отправи предизвикателство, той продължи нататък. За разлика от гостите си, той не носеше смокинг, а черни панталони и черна копринена риза. Беше слаб мъж с остри черти на лицето, искрящи черни очи и гъста черна коса, вързана на къса опашка. Твърдеше се, че е на петдесет, но изглеждаше с десет-петнайсет години по-млад.
Вървеше, без да обръща никакво внимание на гостите, които отстъпваха встрани, за да му направят път. Мъжете го гледаха предпазливо, жените го изучаваха — едни със страх, други с любопитство.
Бондарук спря и почукна върху стъклото пред себе си:
— Камата крис — каза той, без да се обръща към никого конкретно. — Традиционното оръжие на малаите. Красиво вълнообразно острие, но не особено практично. Повече церемониално, отколкото за убиване. — Направи няколко крачки и спря на друго място. — Ето едно изящно произведение: китайското дао. Може би най-доброто ударно оръжие на всички времена.
Продължи нататък, като често спираше, за да се полюбува на едно или друго оръжие, разказвайки накратко историята му или споделяйки личните си впечатления за ефикасността му. Когато наближи края на витрината, Сам отстъпи назад и дръпна Реми със себе си, докато опряха гърбове в стената. Бондарук спря на по-малко от два метра от тях, за да се полюбува на една алебарда, дълга метър и осемдесет.
Реми стисна здраво ръката на мъжа си. Сам гледаше напрегнато Бондарук, готов за атака. Не се съмняваше, че ако Бондарук се обърне към тях, ще ги познае; въпросът беше дали ще успее да го превърне в свой щит. В противен случай охраната щеше да им види сметката на секундата.
Най-сетне Бондарук заговори:
— Алебарда — кой друг може да направи такова грозно и безполезно оръжие, ако не британците?
Гостите се засмяха одобрително. Бондарук продължи напред и заобиколи от другата страна на витрината. След още няколко кратки коментара се отправи към вратата, обърна се към гостите, кимна учтиво и излезе.
Реми си отдъхна.