Златото на Спарта
- Автор: Касслер Клайв, Блекууд Грант
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Манушева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Спарта». Краткое содержание книги:
— Сега какво? — попита Реми.
Сам сви рамене.
— Да се наконтим и да се включим в тържеството.
— Ти сериозно ли говориш?
— Нима не ти изглеждам сериозен?
— Изглеждаш ми и именно това ме притеснява.
— Защо?
— Защото е откачено!
— Границата между откаченото и гениалното е много тънка.
— А тази между гениалното и идиотското е още по-тънка!
Сам се засмя.
— Не видях охрана на партито, а ти?
— Не…
— Което ще рече, че вниманието им е насочено към границите на имението — да пазят никой да не влезе. Гостите са били проверени и вероятно обискирани. Там имаше шейсет-седемдесет души, а не видях някой да проверява покани. Нали знаеш правилото: ако изглеждаш така, сякаш си на мястото си, значи си на мястото си.
— Това ми звучи повече като самфаргоизъм, отколкото като правило.
— Ще ми се да мисля, че е едно и също.
— Знам.
— Що се отнася до охраната, надали биха ни различили от краля и кралицата на Англия. Как мислиш, дали на Бондарук му е минало през ума, че може да се опитаме да нахлуем в собствената му крепост? Егото му не би го допуснало. Съдбата обича смелите, Реми!
— Поредният фаргоизъм. Ами ако се появи самият той?
— Ще се постараем да го избегнем. Ще държим гостите под око. Предвид репутацията на Бондарук, те ще бъдат идеална ранноизвестителна система. Когато се появи, партито ще заприлича на ято от рибки в залив, бъкащ от акули.
Реми въздъхна.
— Колко си сигурен?
— За кое?
— За всичко това.
Сам се усмихна и стисна ръката й.
— Успокой се. В най-лошия случай ще се разходим, ще разгледаме наоколо и ще се върнем тук, за да обмислим какво да правим по-нататък.
Реми помисли за секунда, прехапала устни, после кимна.
— Добре, да видим дали Олга носи моя размер.
Не беше точно така, но с няколко безопасни игли, които откри в банята, Реми успя да нагласи черната рокля с остро деколте толкова добре, че само моден дизайнер би познал, че не е шита за нея. После направи същото със смокинга на Сам, като пристегна колана му и събра ризата на кръста с помощта на една игла. След като прибраха камуфлажите униформи и раниците си в библиотеката, двамата, измити и сресани, се огледаха един друг за последно, Сам натъпка някои незаменими неща в джобовете си и излязоха от стаята.
Уловени под ръка, те тръгнаха по коридора, който също като стаята беше декориран с тъмно дърво, тежки килими, драперии и маслени пейзажи по стените. Започнаха да броят вратите, но след трийсетата спряха. Ако приемеха, че тази, през която бяха минали, не е случайно отклонение, изглеждаше, че това е крилото за гости.
— Имаме един проблем — каза тихо Реми, когато стигнаха до края на коридора и се озоваха в голямо фоайе с висок таван и кожени кресла и дивани. Две стълби от кафяв гранит се виеха от двете му страни. Стенни свещници хвърляха светлина по стените. Сводести врати отдясно и отпред явно водеха към други части на къщата.
— Какъв?
— И двамата не говорим нито руски, нито украински.
— Да, но пък говорим международния език — отвърна той. В този момент във фоайето влезе друга двойка и се запъти към тях.
— А именно?
— Усмивка и любезно кимане — рече той, като удостои преминаващата двойка и с двете. Те веднага отвърнаха на поздрава. — Видя ли? Като магия.
Пред тях се появи келнер с поднос с шампанско. Двамата си взеха по една чаша и келнерът изчезна.
— Ами ако някой се опита да завърже разговор?
— Ще се разкашлям. Идеалното извинение да се отдалечим.
— Добре. Накъде тръгваме?
— На запад. Ако колекцията изобщо е в имението, трябва да е някъде там. Взе ли скицата?
— В пазвата ми е.
— Ммм…
— Дръж се възпитано!
— Простете, мадам! Добре, да видим колко ще успеем да се приближим до „Стаята с повишена сигурност“, преди да забележим признаци на „сигурността“. Дотук не видях камери, а ти?
— Не.
Приближи се още една двойка. Сам и Реми вдигнаха чаши, усмихнаха се и продължиха напред.
— Замислих се нещо — каза тя. — Ами ако се натъкнем на Олга и на мъжа й и те си познаят дрехите?
— Е, това ще е доста неприятно.
Следващата зала, в която се озоваха, беше отбелязана от Бохуслав като „Стаята на сабите“. Още с влизането разбраха, че името е доста скромно за залата с размери дванайсет на двайсет метра. Стените бяха боядисани в чисто черно, а подът — покрит с черни, грубо издялани каменни плочи. В средата имаше правоъгълна стъклена витрина, осветена отвътре от спотове в пода. Витрината, която заемаше почти цялото помещение и беше оградена с кървавочервени пътеки, беше пълна с не по-малко от петдесетина древни оръжия — от брадви и мечове до копия и ками, всяко поставено на собствен мраморен пиедестал с табелка на английски и руски език.