Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона

Поведе ги в тунела, който беше толкова нисък, че Томас трябваше да се навежда, за да мине.

— Цяло чудо е, че изобщо си забелязала този вход — каза Макрос.

— Стана случайно. Гневливия е страховит воин, но той доживя да стигне до Елвандар с мен само защото боят ни в този тесен проход беше ариергардна акция. Иначе щяха да ни надвият.

Макрос се огледа. Подземният проход беше осеян с кости и нещо, което приличаше на дръжка от счупен меч.

— Нещо тук добре се е възползвало от бъркотията. Сега накъде?

Тя посочи и тръгна мълчаливо.

На два пъти спряха да отдъхнат, макар не толкова заради умората, колкото да преценят положението. Веднъж отвориха торбата — носеше я Макрос — с храната за път, приготвена им от елфите. Втория път пиха от меха, който носеше Миранда.

После стигнаха първата голяма галерия на пантатийците.

— Наблизо има нещо — тихо каза Томас.

— И аз го усещам — промълви Макрос.

— Значи сме единодушни — подхвърли Миранда. — Натам е.

И посочи през залата, сега покрита с дебел слой прах, но пълна с мъртви и умиращи пантатийци, когато бе минала през нея последния път.

— Ей оттам — каза тя — влязохме в тази зала. Видяхме на пода оня демон, дето се биеше с пантатийците. — Посочи им скалния корниз, минаващ през галерията над главите им. — Прехвърлихме се оттам и слязохме тук с едно въже. — Мястото, което посочи, беше с ниска врата, която сега зееше отворена. — Подгониха ни сааурци и пантатийци.

— Някой път ще ви разкажа как ме подгони един плътеник през древната Мак Мордайн Кадал — каза Томас. — Оживях само защото побягнах панически и се изгубих из обърканите тунели.

— Смаян съм, че изобщо можеш да се оправиш тук — рече Макрос. — Минало е повече от година, а ти си минала оттук само веднъж.

Миранда отвърна сухо:

— Когато е заложен животът му, човек сам се смайва какви неща може да си спомни.

Поведе ги към отворената врата.

— Артефактите ги намерихме ето натам.

— Натам можем да тръгнем и по-късно — каза Томас. — Първо трябва да разберем кой или какво е онова, дето го усещаме ето натам. — И посочи тунела, по който Миранда им каза, че е минала с четата на Калис.

— Нататък има един проход, водещ към централен коридор и голяма вертикална шахта, която стига от планината до самия връх.

— Знам — каза Томас. — Това е обичаен белег за планинските съкровищници на валхеру. Иначе един дракон няма как да влезе в централната зала.

Миранда поведе, те я последваха и скоро закрачиха по друг тъмен проход.

На два пъти Макрос попита Миранда дали има нужда от почивка — въпроси, които тя отхвърли със саркастични забележки. След втората Макрос се отказа да я пита.

Миранда съжаляваше, че не могат да използват магията си, за да се пренесат по-бързо напред, но бяха решили, че така само ще се увеличи шансът да пропуснат нещо. Освен това, след като не знаеха точната посока, в която да се придвижат, винаги оставаше рискът да се материализират в някоя твърда скала.