Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
Слязоха през голямата шахта, която им беше описала Миранда. Центърът на планината сякаш беше издълбан, една голяма рампа се виеше на спирала, всечена в камъка на планината. Централната шахта не беше предпазена с перило или преграда и поривите на вятъра бяха толкова силни, че човек имаше чувството, че всеки миг ще бъде засмукан през ръба. На различни места по камъка се виждаха огромни релефни изваяния, но с каква цел — само Томас може би знаеше. Макрос реши, че може да го попита някой път, но в момента не беше склонен да проговаря без нужда. Не беше нито време, нито място за празни приказки.
Стигнаха до друг широк тунел, който пресичаше шахтата, и веднага ги лъхна някаква неприятна миризма.
— Близо е — прошепна Томас, докато навлизаха в широкия тунел.
Макрос подуши и определи вонята като от нещо гниещо.
— Бърлога? — прошепна той.
Томас само извади меча си и закрачи напред. Макрос остави Миранда да го последва, а самият той пое ариергарда. Облеченият в злато и бяло воин трябваше пръв да навлезе в поредната просторна галерия, почти на дъното на кръглата шахта.
Изведнъж Томас нададе боен вик и скочи през ръба. Макрос бързо пристъпи напред. Това, което видя, го накара да се поколебае за миг.
На пода бе клекнало някакво същество и дъвчеше кост. Беше покрито с черни лъскави люспи, които проблясваха с бледозелено сияние. Големите му, подобни на прилепови криле бяха сгънати на гърба му, а главата му бе на някаква чужда и непозната раса. Грубо можеше да се оприличи на крокодилска, изсечена от сив камък, с еленови рога, издигащи се от черепа. И да имаше някаква кожа, която да покрива този череп, тя бе толкова дебела, че от пръв поглед не се забелязваше и беше изпъната назад така, че се виждаха двата реда ужасни зъби.
От яките му рамене се сливаха дълги ръце с нокти, големи като ками.
— Демон — каза Миранда.
Макрос тъкмо подхващаше едно заклинание, предназначено да зашемети съществото, когато Томас скочи на каменния под пред чудовищното създание. Демонът се надигна и се изправи — беше с цяла глава по-висок от него — и за миг Макрос се разтревожи дали Томас ще оцелее.
Но вместо да нападне, съществото опря гръб в стената и каза нещо.
Само една дума, на език непознат за Миранда, но тя моментално подейства на Макрос и Томас. Макрос прекрати заклинанието, а Томас спря атаката посред замаха и извърна острието така, че вместо да посече плът, мечът издрънча в камъка до съществото. От стената изригнаха искри, щом стоманата откърти парче скала.
Макрос скочи до спътника си. Чуждата дума се повтори и Томас отпусна меча.
— Какво става? — извика отгоре Миранда.
Макрос не откъсваше очи от демона. Страховитото същество стоеше неподвижно, сякаш изчакваше.
— То се предава! — каза Томас.
— Откъде знаеш? — попита Миранда.
— Така каза. Че се предава.
Миранда също скочи долу и каза:
— Говоря много езици, но никога не съм чувала този. Чий език е това?
Томас я изгледа малко объркано.
— Езикът на валхеру. Ритуалната фраза на покорството. Подчинените ни раси я изговаряха като поздрав.
Миранда погледна присвилото се от страх същество и си пое дъх. Сърцето й щеше да се пръсне в гърдите.
— Ама и него си го бива.
11.
Тревога
Ерик затича.
Биеха барабани. Той търчеше по коридорите на стария замък Танерус. Стигна зейналата врата на стълбището, водещо към централния двор. С един бърз поглед обгърна цялата сцена — строените за свидетели на екзекуцията войници, четиримата мъже, стоящи на дървените платформи, с въжетата, вече на вратовете им.
— Не! — извика Ерик.
Скочи през перилото на площадката отдолу, но тътенът на барабаните заглуши вика му. Почти прелетя останалите няколко стъпала до двора, но изведнъж барабаните спряха и палачите изритаха сандъчетата изпод краката на осъдените. Трима от мъжете издъхнаха моментално с прекършени вратове, четвъртият зарита.
— По дяволите! — викна Ерик.
Даде се заповед „свободни сте“ и войниците на гарнизона на Танерус се разпръснаха. Последният обесен още се гърчеше на въжето.
Ерик гледаше хората си, увиснали на набързо скованите бесилки. Капитанът не се беше поколебал да изпълни присъдата. Ако се бе постарал да вдигнат поне донякъде сносни бесилки, Ерик щеше да пристигне навреме. Заоглежда лицата на мъртвите. Познаваше ги по външност, но все още не по име. Все пак бяха негови хора. Капитан Саймън дьо Безуик извърна коня си към сковалия се на място Ерик и попита:
— Какво има, старши сержант?
Ерик изгледа контето офицер, съвсем наскоро мобилизиран от Изтока. Ерик с една рота от войската на принца бе получил заповед да пътува до Танерус с дьо Безуик, на когото беше възложена гарнизонна служба на север. Двамата още отначало не се харесаха. Единственият човек, с когото дьо Безуик се държеше вежливо, беше Оуен Грейлок, заради ранга му, по-старши от неговия. Отказваше да говори с когото и да било другиго в строя, освен по служба, и се държеше еднакво грубо и оскърбително с всички. Ерик с огромно облекчение беше поел половината мъже на едноседмично полево обучение, докато другата половина бе останала да тренира гарнизонна отбрана. Ерик току-що се беше върнал, когато го уведомиха, че четирима от хората му са осъдени на обесване. Той стисна дясната си ръка в юмрук и попита: