Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
Тя продължава, сякаш усетила недоверието ми:
— Не само да мислиш за него. Трябва да го видиш, разбра ли? Трябва да си представиш как семенцето се разтваря, изпуска енергията ти навън и създава преграда, която ще ти даде време да избягаш.
— Това ли е единствената ми надежда? Да избягам?
— Засега — кима с глава тя. — Нямаш нито достатъчно сила, нито достатъчно умение да направиш нещо друго. Просто изпълни настоящата задача, Лия. Открий баща си. Попитай го къде е скрил списъка. А после се върни, без да се бавиш.
27.
— Единайсет… дванайсет… тринайсет… четиринайсет… петнайсет…
Гласовете ни сякаш изпълняват призрачна музика, която долита до мен в пустотата, настанила се от вътрешната страна на клепачите ми. Те звучат заедно — моят, Луисиният и гласът на Соня, — създавайки фон от шепот в тъмнината, в която искам да пропадна.
После утихват сякаш по нечия невидима за мен команда.
— Лия, остави се течението да те носи. Остави се да потънеш в тъмнината и да се отнесеш в Отвъдното — говори Соня с дълбок и тих глас, който след малко изчезва и аз потъвам в пустотата на собственото си съзнание.
Отначало ми е трудно да не мисля за нищо. Трудно ми е да не се питам кога ли ще се върне леля Върджиния, дали прислугата не намира за странно, че съм се затворила с приятелките си, и дали ще успея да открия татко.
Ала съзнанието ми бързо покрива тази незначителна част от самото себе си и скоро не ми остава нищо, за което да се чудя. Нищо, освен да си спомням за татко, да чувам дъха си, отначало повърхностен и бърз, а после по-бавен и дълбок. Усещам нежния и ароматен полъх, който помня от полета си над морето, безкрайното и безбрежно небе, което ме обгръщаше тогава. Вдъхвам соления мирис и си представям татковото лице.
Тутакси виждам проблясъка, ослепителното сияние, коренно различно от непрогледната тъма — слънчевата светлина е тъй ярка, че е невъзможно да видя нещо през нея. Звукът от биенето на сърцето ми се усилва и се превръща в настойчив фон на кратките припомняния, които валят едно след друго все по-бързо и по-бързо. Бърчууд. Лицата на Соня и Луиса, на Алис и Хенри. Реката, Джеймс, полегнал на брега. После ограниченията на физическото ми тяло изчезват с един мощен освобождаващ тласък и аз се виждам как летя над гора, която не познавам.
Земята под мен е гъсто обрасла с дървета, дебел зелен килим, който от въздуха изглежда гладък и нежен. Рея се в небесата и соленият мирис става все по-натрапчив, дървесата под мен се разреждат и напълно изчезват, за да отстъпят мястото си на безкрайни морави, в които се люшкат високи зелени треви. Чувам морето в далечината. Песента на прибоя се засилва все повече и повече и скоро под мен пробягват пясъците на обширен плаж, милван от лазурното море.
Тъкмо тук идва желанието ми да стъпя на земята, тъй като си спомням инструкциите на Соня да избягвам да летя, където това е възможно. Краката ми затъват в пясъка. Дори през ботите си усещам грубата му милувка и се наслаждавам на усещането си, което с всяко ново пътуване става все по-силно.
Не знам как да постъпя, за да открия татко. Според Соня той също ще ме търси, но дори да е така, не ми се струва разумно да остана на плажа. Особено когато не съм сигурна дали се намирам в света, в който трябва.
В призрачните скални образувания има безброй пещери и не е възможно да видя какво се простира отвъд пясъците. Радвам се, че не е необходимо да остана на открито, ала избягвам да надничам навътре в тъмнината и страня от пещерите. Вторачвам се в пътеката пред себе си и поемам по нея, като се движа по протежение на пясъчната ивица и заобикалям случайните камъни по пътя си.
— Хей! Здрасти!
Сепвам се, като чувам гласа откъм пещерите, разтревожена, че имам компания на това пусто място. Към мен върви някакъв господин и прескача острите камъни по пътя си. Той е млад, носи панталони и сако. Официалното му облекло изглежда смешно сред дивата природа.
— З-здрасти!
Бързо се оглеждам да видя дали наоколо има и други като него.
Мъжът се приближава и аз забелязвам, че е доста красив. Косата му е руса като на Джеймс, а лицето му е леко загоряло. Не е много по-възрастен от мен и зелените му очи ме гледат приятелски. За миг се поотпускам.