Любов под гибелна звезда

— Да не би нещо да се е случило снощи на вечерята? — попита Джери. Тя изтича през вратата, завъртя педалите и потегли, преди той да успее да получи ясен отговор от нея.

Беше й приятно да усеща хладния есенен вятър върху лицето си, което бе подпухнало, след като бе стояла будна през половината нощ със сълзящи очи. Не беше плакала наистина и така и не почувства онова експлозивно облекчение, което идва от една хубава старомодна солидна доза плач. Докато лежеше в леглото, беше твърде шокирана, за да се разридае. Чувстваше се като идиотка. Знаеше, че на света сигурно има и по-лоши неща от това, да бъдеш отхвърлена от момчето на мечтите си, но в този момент не можеше да се сети за никое от тях.

Кейт, Клеър, дори баща й, я бяха питали многократно какво става между нея и Лукас, сякаш се очакваше двамата в крайна сметка да се съберат, но никой така и не беше попитал Лукас какво мисли за слуховете, че той и Хелън са двойка. Сега Хелън знаеше със сигурност, че той „никога не би я докоснал“. Тези думи се връщаха непрекъснато в ума й: не просто думите, а колко пламенно ги беше изрекъл. От начина, по който бе говорил, изглеждаше, сякаш дори самата мисъл да я целуне му бе отвратителна, и Хелън беше колкото наранена, толкова и объркана от това. Как можеше той да иска да държи ръката й непрекъснато, ако я смяташе за отблъскваща?

Хелън стигна до училище, заключи колелото си и отиде до шкафчето си по друг път, различен от обичайния. Той беше по-дълъг, но тя знаеше, че по него няма да срещне никого от хлапетата Делос, и следователно си струваше всичките допълнителни крачки. Беше тръгнала от къщи толкова рано, че въпреки по-продължителното ходене беше изпреварила всички за часа на класния.

Когато пристигна Клеър, тя веднага забеляза колко ужасно изглеждаше Хелън. Както подобава на добра приятелка, каквато беше, тя забрави напълно за престореното им скарване, като зададе на Хелън дузина въпроси за зачервеното й лице и ужасното състояние на косата й още преди да си остави чантата с учебниците. Хелън излъга възможно най-добре, но толкова неубедително, че никога нямаше да успее да се измъкне, ако Мат не я беше подкрепил, като обясни колко зле й е било предния ден. Не помогна и фактът, че Зак непрекъснато сумтеше подигравателно, докато Хелън се опитваше да заблуди Клеър. Както обикновено, Хелън не му обърна внимание, но все още усещаше как я наблюдава със залепена на лицето насмешлива усмивка.

През целия ден Хелън се стараеше да не се набива на очи и си вършеше работата. Откри, че просто вече не я беше грижа дали се справя добре в клас, дали привлича внимание към себе си и евентуално — дали ще получи спазми. Докато отиваше на обяд, обмисли възможността да се престори, че има стомашни болки, ако това можеше да я задържи по-далече от Лукас. Не искаше да влезе в стола и да се изправи пред всички, но все пак трябваше да отиде някъде, а вратата на училищния салон беше точно до нея. Беше оставена открехната, затова Хелън я бутна да се отвори и влезе вътре. Знаеше, че не й е позволено да влиза там. Всяка стая, която не беше под надзора на учител, беше забранена територия за учениците, но това не я спря. Наистина не я беше грижа дали ще я хванат — просто имаше нужда да остане насаме.