Лавандулови нощи
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Костова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Лавандулови нощи». Краткое содержание книги:
Въпреки радостта си от топлото посрещане Изабел отново усети колебания и страхове. Как да каже на Корин и как ще реагира той? Връзката им беше още в началото реално, те все още си бяха чужди един на друг. Повечето мъже, които познаваше, или по-точно повечето мъже, които не познаваше, нямаше да са особено очаровани, ако в тази ситуация им се съобщи, че ще стават бащи.
Изабел реши да каже внимателно на Корин. Леля Полет й беше купила няколко бебешки неща в Кил, едно по-големичко и едно по-мъничко гащеризонче — сладка дрешка с апликация облечено като моряк мече, една шапчица и няколко чифта плетени терлички.
— Знам, че е твърде рано — каза тя. — Но просто не се сдържах.
Изабел се питаше дали да не поднесе новината на Корин безмълвно, както беше гледала в една реклама на кафе. Или да му тикне под носа неясната снимка от ултразвука, на която можеше да се различи само една голяма черна точка насред снежна виелица.
В никакъв случай не биваше той да остава с усещането, че тя опира пистолет в гърдите му. Ако се окажеше, че това е твърде голяма тежест за него, Изабел щеше да го разбере и да си тръгне. Ами да. Най-добре ще е да му поднесе трезво новината: „Корин, очаквам дете от теб, но това не означава, че трябва да се чувстваш, по какъвто и да е начин задължен към нас.“
Това й се виждаше зряло и необвързващо. Мислеше да си облече нова бяла рокля, толкова широка, че можеше да я носи и в деветия месец, съчетана с изискано твърдо колие с малки бели перли, и равни сандали. През дните, прекарани на остров Рюген, тя бе придобила лек загар, луничките по лицето и деколтето й се виждаха още по-ясно. Но пък лицето й изглеждаше много по-добре от онзи път в огледалото на кафенето, където се срещна с Мони.
Изабел погледна ръчния си часовник. Още не беше минало много време, откакто дойде да се изкъпе в крилото за гости. Беше решила да продължи да живее тук, макар че както Корин, така и госпожа Сесил се опитаха да я убедят да се настани в някоя от стаите в централното крило. Изабел обаче седмици наред си бе мечтала за старото желязно легло на леля Жермен и за малката си „килия“ с невероятния изглед към долината и в никакъв случай не желаеше да се настани другаде. Заварила беше „своята“ стая същата, почти непроменена. Само персийският килим липсваше и манекенът Флорентин, който винаги бе стоял облегнат на стената. Сега килимът, куклата и латерните се намираха в старата й детска стая в Кил, заедно с книгите и другите лични вещи, които си беше взела от вилата в Хамбург. Но и без тези неща помещението изглеждаше уютно. На мястото на клончето с прасковени цветове някой беше сложил на нощното шкафче огромен букет от рози, истинска симфония от розово и бяло. Изабел предположи, че това внимание дължи на госпожа Сесил.
Крилото за гости беше необитаемо, макар че прибирането на реколтата вече бе започнало. Тази година в „Ринкинкин“ нямаше настанени помощници, такива се събираха само измежду местните. Така че Изабел разполагаше изцяло с крилото за гости. Сестрата на Корин Жозефин, която очакваха всеки момент да пристигне с бъдещия си съпруг, щеше да нощува в стаята за гости в централното крило, която имаше предимството да разполага със самостоятелна баня.
Изабел доста се притесняваше от Жозефин. Не беше чувала много хубави неща за нея, а фактът, че е изоставила такова сладко момченце като Лоран, определено не я правеше по-симпатична. Може пък Жозефин и мъжът й да се окажат мили и щедри хора, особено ако подпомогнат „Ринкинкин“ с един милион франка. Крайно време беше. Изабел бе разбрала от Матилд, че банката едва им прави отсрочки и през юли трябва да се плащат не само юлските лихви, но и лихвите от последните три месеца, съответно завишени от отсрочката.
— Което означава, че от добрата ни печалба нищо няма да остане и през август пак ще сме без пари — завърши Матилд.
Така че Жозефин и мъжът й идваха тъкмо навреме.
Изабел отново си погледна часовника. Бяха минали само четири минути, откакто го беше погледнала за последно — времето едва се влачеше. Тя решително си пръсна зад ушите парфюм — „Sun“ на Жил Сандер, — сложи си леко червило, после излезе от крилото за гости и се отправи към конюшнята. Старият Селери, който доброволно се бе върнал от паша в хладното помещение, беше увесил огромната си глава на вратата и я поздрави с дружеско изпръхтяване.