Лавандулови нощи
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Костова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Лавандулови нощи». Краткое содержание книги:
— Какво правиш още тук? Време е за щастливия край на твоята история.
— Та аз дори още не знам дали Корин ме иска отново без дете — отвърна Изабел. — А с дете всичко става още по-сложно.
— Хайде сега, глупости — извика леля Полет. — Напротив, това прави нещата още по-прости. Сега ще си събереш багажа и ще отидеш при него. Все пак не е редно по телефона да се съобщава на един мъж, че ще става баща.
— Но аз не мога да ви оставя сами — възрази Изабел.
Леля й сериозно се ядоса.
— Аз вече съм добре. Тумора го няма, метастазите в белия дроб ужасно са се съсухрили и след още две химиотерапии съвсем ще приключим с тях. После така или иначе ще се ходи на курорт някъде в Южна Германия и ти ставаш напълно излишна.
— Но… — понечи да каже Изабел, ала леля Полет я прекъсна:
— Никакво „но“. Отиваш във Франция при любимия си, защото там ти е мястото. Кажи и ти нещо, Луи!
— Тя е права, трябва да вървиш — съгласи се неохотно чичо Лудвиг. — Ти приключи с всички формалности, свързани с развода ти. Ако има още нещо, Валтер ще ти го изпрати във Франция. А относно леля ти — няма да отстъпи.
— Стига, Луи, и ти не искаш горкото дете да се мотае тук без полза и да ме гледа как боледувам, докато любовта на живота й й се изплъзва — сопна му се леля Полет и с това се сложи край на спора.
На Изабел й трябваха два дни да си събере нещата, да си вземе документа за бременност и да купи подаръци за „Ринкинкин“, после пък цял час се разделяха.
Чичо й беше мълчалив и тъжен, както винаги в последно време, но леля Полет изглеждаше щастлива и доволна, дори малко превъзбудена. Сякаш самата тя щеше да ходи в Прованс.
— О, завиждам ти, ангелчето ми. Там сигурно е прекрасно сега. Скоро ще цъфне лавандулата! Ние с Луи сме прекарали най-хубавите си нощи в едно поле с лавандула, помниш ли, Луи?
— Хубави? Не знам — изръмжа чичо Лудвиг. — Беше пълно с буболечки, които щъкаха навсякъде…
— Глупости — смъмри го леля Полет. — Единствената буболечка, която щъкаше навсякъде, беше твърдата ти… О, Изабел, миличка, желая ти всички твои желания да се сбъднат, отсега нататък животът ти да бъде прекрасен, изпълнен с любов и страстни лавандулови нощи.
— Но ако той не ме иска? — каза Изабел и веднага се поправи, слагайки ръка на корема си: — Ако не ни иска, утре: отново ще сме тук.
— А аз лично ще отида при него да му извия врата — извика леля Полет.
Чичо Лудвиг беше далеч от подобни високопарни изказвания. Той се разплака при сбогуването, прегърна Изабел и забързано прошепна в ухото й:
— Много те обичаме, детенце. Никога не го забравяй, каквото и да се случи.
— Няма — увери го Изабел, а после се вгледа в мокрото му лице. — Май е по-добре да остана тук, а?
— И дума да не става — намеси се леля Полет.
— Не. — Чичо Лудвиг поклати глава. — Сега трябва да мислиш за себе си и за бебето.
— И за мен — добави леля Полет. — Искам най-после да си получа щастливия край.
Изабел тръгна вечерта, за да пътува през нощта, макар че чичо Лудвиг беше против. Но тя така предпочиташе. Обичаше да пътува по тъмно и нощем — когато пътищата са празни, имаш усещането, че се движиш по-бързо. Освен това, откакто беше бременна, денем се чувстваше доста уморена, докато през нощта й идваха сили.
Беше съобщила в „Ринкинкин“, че ще пристигне на следващата вечер, но тъй като спря само за четири часа, за да й отпочине колата, пристигна още по обяд.
„Искам най-после да си получа щастливия край“, беше казала леля Полет, с което имаше предвид Изабел и Корин. Но Изабел желаеше също толкова силно щастлив край и на леля Полет и чичо Лудвиг. Тези двама души, които толкова много се обичаха, трябваше да остареят заедно.
Тя си спомни колко често леля Полет беше казвала: „Ние сме една щастлива двойка стари съпрузи, нали, Луи?“, макар че, както Изабел едва сега си даваше сметка, това не беше съвсем вярно. Та те изобщо не бяха стари! Чичо Лудвиг от една година беше пенсионер, а леля Полет миналата година навърши едва шейсет. Предстояха им още много неща в този живот, и то изживени заедно. Имаше още много какво да направят.
Изабел излезе изпод душа и се подсуши. Би било чудесно, ако нейните осиновители дойдеха тук, в „Ринкинкин“ — тогава всички хора, които обичаше, щяха да бъдат около нея.
Тя замислено нанесе лосион по тялото си, като особено внимание отдели на корема. През малкото дни, откакто знаеше, че е бременна, все й се струваше, че коремът й е отчетливо издут. Макар че бяха минали седмици преди да разбере, също като онези жени, които се явяваха в токшоутата и твърдяха, че са забелязали бременността си едва при започването на родилните болки, тя беше едва в края на третия месец. Тринайсета седмица, беше казал гинекологът, тринайсет седмици от четирийсет — това означаваше, че по-голямата част й предстои.