Лавандулови нощи
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Костова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Лавандулови нощи». Краткое содержание книги:
— Ще поиграем на гоненица на входната пътека — каза Лоран.
Тъкмо щеше да разбере кога ще си дойде майка му, без да изглежда, че я чака.
Но беше прекалено горещо, за да се играе на гоненица, и той се задоволи да се покачи на единия от двата каменни лъва на портала, като се опита да придума Жавота да се качи на другия. Пиленцето обаче предпочиташе да рие в храсталаците край пътя.
От улицата се зададе малка червена кола. За част от секундата Лоран си помисли, че майка му пристига, но после разбра, че това е госпожица Изабел. За разлика от майка му, тя беше повече от точна. Нея я очакваха едва вечерта.
Изабел го видя, качен върху лъва, спря и слезе от колата.
— Здравей, Лоран! Ти да не би да чакаше мен?
— Не. Никого не чаках. Двамата с Жавота просто си играехме.
— Аха. — Изабел му се усмихна. — Радвам се да те видя. Донесох ти нещо.
— Така ли? — Лоран напразно се опитваше да не издава любопитството си. — Какво е?
— Още няма да ти казвам. Ти трябва… О, какво е това?
Бялата плюшена копринена кокошка беше изскочила от храстите точно пред краката на Изабел.
— Това е Жавота — представи я Лоран. — Кръстих я на вас.
— На мен ли? Но аз не се казвам Жавота — смая се Изабел.
— Така е, но много приличате на нея — обясни Лоран и за да покаже на Изабел колко много цени кокошката, добави тържествено: — Никога няма да изям Жавота.
— Ясно. Но това е много особена кокошка — каза Изабел и я огледа по-подробно. — Има козина.
— Ами тя не е кокошка — обясни Лоран, а после понижи тайнствено глас. — Това е кръстоска между кокошка и зайче.
— Наистина ли?
— Да. — Лоран изглеждаше искрен.
— Невероятно — каза Изабел, докато отново се качваше в колата. — Аз ще продължавам. А когато приключите с твоето кокошкозайче, можеш да минеш да видиш какво съм ти донесла.
Лоран беше изключително доволен. Щом тя повярва, че Жавота е кръстоска между кокошка и зайче, значи и учителката му може да се върже. За всеки случай щеше да я представи в доклада си „Моят скъп домашен любимец“ пред класа в понеделник и да предложи на другите алтернатива на кучетата, котките и понитата.
Още щом чу шума от чакъла изпод гумите на колата си, когато зави в двора, Изабел се изпълни с усещането, че се прибира у дома. „Ринкинкин“ се разстилаше пред нея в обедната жега и красотата му за малко не я остави без дъх.
Капаците на прозорците с цвят на магарешки трън бяха затворени заради слънцето и къщата изглеждаше сякаш спи. От заминаването на Изабел досега листата на чинарите бяха увеличили размера си най-малко два пъти и бяха станали още по-тъмнозелени. Лавандулата, която обрамчваше защитната решетка на дърветата, беше на път да разцъфти, а по стената на крилото за гости искреше в розово бугенвилията, която по-рано Изабел не беше забелязала. Тя паркира колата на същото място, на което я бе паркирала и предишния път, и слезе. Най-наред трябваше да погледне в багажника подаръка на Лоран, което не беше правила от два часа. Но подаръкът си стоеше невредим в кутията и хрупаше маруля. Явно горещината не го притесняваше.
— Пристигнахме — каза му тя.
— Виждам. Карала си с дяволска скорост.
Но не подаръкът на Лоран беше отговорил така, а един глас зад гърба й. Изабел се обърна и погледна право в чифт тъмнозелени очи.
— Корин! — извика тя, а после още веднъж, по-тихо: — Корин.
Щом го видя, тя се почувства по същия начин, както при вида на къщата: красотата му за малко не спря дъха й. Тъмните му къдри бяха пораснали и падаха над загорялото му чело, на фона на помургавялата кожа цветът на очите му беше още по-наситен отпреди. Чувствените му устни бяха разтегнати в широка, радостна усмивка. Известно време той я гледаше, държейки я на разстояние, после я притегли към себе си и я притисна толкова силно, че почти й изкара въздуха.
— Боже мой, толкова ми липсваше. След като се чухме, не можех нито да спя, нито да ям.
Изабел се притисна щастливо до гърдите му. Съвсем беше забравила колко хубаво ухае той! Макар че… тук имаше някакъв нов, апетитен мирис, който не бе забелязвала у него. Мина известно време, докато се сети: той миришеше на праскови. Боже мой, колко секси!
— А аз така добре спах, както отдавна не ми се беше случвало — продължи тя. — Малко се страхувах да се върна, преди да е минал разводът ми.
— Дотогава щях да умра от нетърпение — каза Корин с категоричен глас, а Изабел рече: