Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— Можете да останете — каза Горгот. И всичко беше решено.
16.
Дадоха ни пещера на скръбните склонове на Халрада, с изглед към необятната борова гора. Легнах изтощен, опитах се да се наместя удобно и заспах почти веднага.
— Това копие, което намери в пещерата… — Беше гласът на Кара.
Събудих се със сепване, объркан, и открих, че се е стъмнило. Кара беше запалила огън на входа и седеше близо до пламъците, като оглеждаше една от последните руни, висящи все още от плитките ѝ.
— Не съм го намерил в пещерата.
— Каза, че си лежал върху него.
— Намерих го в съня си. Взех го от военачалника. — Дори на самия мен ми звучеше глупаво. Трябваше да е било на пода, захвърлено като неядливо от троловете, които са убили предишния му собственик. Само че не беше. Бях го видял в спомените на баба, до последната подробност.
— Трудно е за вярване, че просто е било оставено там — каза Снори, излизайки от тъмното, и огънят огря лицето му.
— Не беше. Беше в моя…
— Я ми го покажи пак. — Кара протегна ръка.
Въздъхнах тежко, седнах и взех копието.
— Гунгнир! — рече Тутугу, ококорил очи, когато го вдигнах.
— Ти си гунгнир! — Прозях се и потърках лицето си.
— Один е имал такова копие. Тор имал чука си, Мьолнир. Баща му притежавал копието, Гунгнир.
— О — казах. — Е, съмнявам се, че е същото.
— Във всеки случай е адски добро копие. — Снори се наведе напред и го взе.
— Задръж го. — Заех се да си грея ръцете. — Нямам пълно доверие на никой сън, откакто срещнах домашния маг на Анкратите Сагеус.
— Няма логика един словенски военачалник да носи северняшко копие. — Кара се намръщи срещу оръжието, докато Снори го въртеше в ръце и оглеждаше инкрустацията.
— Боговете са ни го пратили. — Тутугу кимна, сякаш това бе сериозно предположение. — Може би самият Один.
— Боговете знаят, че се нуждаем от оръжие — каза Кара. — След като Снори твърдо е решил да ни отведе в леговището на Келем… Какво смяташ да правиш, ако Келем ти откаже? Ами ако просто те превърне в солен стълб и вземе онова, което си му донесъл?
Снори присви очи и потупа брадвата до себе си.
— Келем нямаше да смята Скилфар за млада, ако едно острие беше достатъчно, за да го раздели с живота. — Кара протегна ръце и Снори ѝ подаде копието над пламъците.
— А копие ще свърши по-добра работа от брадва, така ли? — попита той.
— Митовете хвърлят сенки. — Кара вдигна копието между себе си и огъня и сянката му заигра по лицето ѝ. — Всички съкровища от сагите хвърлят множество сенки и дори сенките им могат да бъдат смъртоносно оръжие. А за да хвърлиш най-тъмната и най-отчетлива сянка, ти е нужна най-ярката светлина. Мракът и светлината, събрани в едно, могат да са могъща сила. — Очите ѝ се стрелнаха за миг към Снори, после и към мен. — Едно такова копие… при достатъчно ярка светлина би могло да хвърли сянката на Гунгнир. Подобно нещо би накарало дори Келем да се замисли.
— Страхотно. Хайде да се върнем при Скилфар и да я питаме дали…
— Аз мога да го направя — прекъсна ме Кара. — Ако го направя сега, преди докосването на Колелото да ме е напуснало и магията ми да избледнее до каквато беше.
— А това сенчесто копие ще издържи ли по-дълго от онова, което ни причини Осхайм? — попита Снори.
Вьолвата кимна.
— Ще го крепи нещо повече от моето заклинание.
— Това не са ни го пратили боговете. — Изсумтях и преглътнах останалото. Нямаше да е хубаво да им казвам, че техните богове са езически измишльотини.
Кара не ми обърна внимание. Изправи се, все още стиснала копието.
— По-добре да го направим бързо. Хванете го в двата края. — Кимна към мен и Снори.
Направихме каквото ни каза. Аз се погрижих да хвана тъпия край. Оръжието изглеждаше също толкова страховито тук — със светлината на огъня, играеща по руните от сребриста стомана, обвили тъмното дърво, — колкото и в ръката на военачалника.
Кара направи крачка назад и извади парчето орикалкум, което грейна в ръката ѝ и изтласка сенките назад.
— Дръжте здраво копието, така че сянката му да пада между вас. — Тя вдигна орикалкума. — По-близо до земята… Извърнете глави и не мърдайте.
И без предупреждение металът в ръцете ѝ лумна в ослепително бял пламък, който скри целия свят. Последното, което видях, беше сянката на копието на пода между нас, черна линия сред яркото сияние наоколо. Стиснах го с всички сили и открих, че се разпада под пръстите ми, сякаш светлината бе изгорила цялата му жизненост, оставяйки само пепел.
— За бога, жено! — Притиснах ръце към очите си. — Нищо не виждам.