Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Наблизо шуми прибоят; в краката й ромоли вода. Мари-Лор нагазва и продължава напред; дъното е песъчливо, водата е едва до глезените й. Мястото, както й се струва, е ниска изкуствена пещера, обла като самун. В края й има дебела решетка, през която нахлува чист и сияен морски въздух. Пръстите й откриват морски жълъди, водорасли, още хиляди охлювчета.
— Какво е това място?
— Помниш ли, бях ти разказвал за кучетата пазачи? Много, много отдавна градската стража държала в тази тайнствена кухина кучета от порода английски дог, едри като магарета. Нощем ги отвързвали; договете разкъсвали всеки, който дръзнел да приближи града с лоши помисли. Някъде под мидите, на един камък е надраскано: „1165 година“.
— А водата?
— Е, водата… Тя стига най-много до кръста. Навремето може и да е нямало толкова силни приливи. Тук си играехме като малки. Аз и татко ти. Идваше и прачичо ти.
Приливът се оттича край краката им. Мидите щракат и въздишат. Мари-Лор мисли за жителите на този град — моряци, контрабандисти и пирати, скитници из тъмната морска шир, ловко заобикалящи хилядите коварни рифове.
— Аролд, да тръгваме — казва мадам Манек; думите й се отразяват от сводовете. — Тук не е място за малки момичета.
— Няма проблем, мадам — казва Мари-Лор.
Раци отшелници. Анемонии, които изстрелват малка струя морска вода когато ги побутнеш. Галактики от охлюви. Всеки от тях — миниатюрна история на живота върху планетата.
Най-сетне мадам Манек успява да ги измъкне навън, Лудия Аролд извежда Мари-Лор през прохода и заключва входа. Преди да стигнат площад „Брусе“, той леко потупва момичето по рамото и без да го чуе мадам Манек, прошепва в лявото й ухо:
— Как мислиш, ще можеш ли да намериш отново мястото? — дъхът му мирише на смачкани насекоми.
— Мисля, че да.
Той бутва нещо желязно в шепата й.
— Познай какво е.
Мари-Лор стиска длан.
— Ключ!
Замаяни от възторг
Всеки ден съобщават за нови победи, за нови завоювани територии. Русия се свива като акордеон. През октомври курсантите се събират около голям радиоприемник и слушат как фюрерът обявява „Операция Тайфун“. Немски роти побиват знамена само на километри от Москва; Русия ще бъде тяхна.
Вернер е на петнайсет. В леглото на Фредерик спи ново момче. Понякога през нощта Вернер вижда Фредерик, въпреки че го няма. Лицето му се надвесва над ръба на горното легло или силуетът му допира бинокъл до стъклото на прозореца. Фредерик, който не умря, но не се и оправи. Счупена челюст, пукнат череп, мозъчна травма. Никого не разпитаха, никого не наказаха. Пристигна един син автомобил, слезе майката на Фредерик, отиде до канцеларията на коменданта и скоро излезе, сякаш смалена, носейки с усилие мешката на сина си. Качи се в колата и отпътува.
Фолкхаймер е завършил школата; носят се слухове, че се е превърнал в страховит сержант от Вермахта. Атакувал с водения от него взвод последните предмостия на Москва. Режел пръстите на убитите руснаци и ги пушел в лула.
Най-новият випуск школници ще полудее от нетърпение да се докаже. Тичат, крещят, претъркулват се през препятствия; по време на полевите занятия разиграват упражнение, в което десет момчета са с червени ленти и десет — със сини. Играта завършва, когато единият отбор събере всичките двайсет ленти.
Вернер има чувството, че всички край него са като упоени. Като че ли по време на хранене наливат в ламаринените им канчета не хладната минерална вода на Шулпфорта, а алкохол, който изцъкля и обърква погледа им; сякаш курсантите всячески се стараят да държат на разстояние някаква огромна и неизбежна приливна вълна от страдание, опиянявайки се непрекъснато с дисциплина, тренировки и маниакално лъскане на обувки. Очите на почти всички момчета излъчват ослепителна и необуздана решителност; всяка частица от съзнанието им е приучена да отхвърля слабостта. Гледат с подозрение Вернер, когато се връща от лабораторията на Хауптман. Не му вярват, защото е сирак, защото често се усамотява, защото говори с едва доловим френски акцент, който неволно е възприел в детството си.
„Ние сме залп куршуми… снаряди… — пеят курсантите. — Ние сме острието на шпагата.“
Вернер непрекъснато мисли за дома. Липсват му звукът на дъжда, барабанещ по ламаринения покрив на таванското помещение; дивата енергия на сирачетата; скърцащото пеене на фрау Елена, докато приспива някое бебе в дневната. Мирисът на коксовия завод, носещ се на талази сутрин, първата безспорна миризма за деня. Най-много му липсва Юта: нейната преданост, инатът й, безпогрешният й нюх за това кое е правилно.