Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]

Може би все пак Вивиан нямаше предвид Доли. Ами да, те бяха приятелки. Доли сигурно щеше да се изсмее, ако ѝ кажеше, щеше да махне с ръка и да го увери, че тя, разбира се, вече знае. Джими отпи глътка вино, премисляйки положението и питайки се как би постъпил баща му на негово място. Имаше усещането, че баща му щеше да спази обещанието си пред Вивиан, но пък виж него какво го сполетя — изгуби жената, която обичаше. Джими нямаше да допусне същото да се случи и с него.

— Приятелката ти — поде той нехайно, сякаш помежду им нямаше никаква неловкост, — Вивиан… тя видя една от снимките ми.

Доли насочи вниманието си към него, но не каза нищо.

Джими преглътна, прогони всякакви мисли за баща си, лекциите за доблест и почтеност, които му беше изнасял като малък. Тази вечер нямаше друг избор, освен да каже на Доли истината, пък и какво би могло да навреди това?

— На едно момиченце, чието семейство загинало по време на бомбардировката в Челси онази нощ. Беше тъжно, Доли, ужасно тъжно, момиченцето се усмихваше и беше обуто с… — Той замълча и махна с ръка, защото по изражението на Доли отсъди, че тя губи търпение. — Това не е важно — работата е там, че приятелката ти Вивиан знаеше кое е момиченцето. Вивиан я позна на снимката.

— Как?

Това беше първата ѝ дума, откакто им бяха поднесли храната и макар да не беше точно проява на безрезервна прошка, Джими грейна.

— Каза ми, че има приятел, лекар, който ръководи малка частна болница във Фулам. Част от помещенията отделил да се грижи за сираци от войната и тя понякога му помагала. Там се запознала с Нела, момиченцето от снимката. Нали разбираш, завели я в клиниката, когато никой не дошъл да я потърси.

Доли го наблюдаваше и го чакаше да продължи, но той не се сещаше какво още да каже.

— Това ли е? — попита Доли. — И не си ѝ казал нищо за себе си?

— Не, дори името си. Нямаше време.

В далечината отнякъде в тъмната и студена лондонска нощ се разнесе поредица от взривове. Джими внезапно се запита кого ли улучват бомбите, кой ли пищи в момента от болка и ужас, докато светът край него рухва.

— И тя не ти каза нищо друго?

Джими поклати глава.

— Не за болницата. Канех се да я попитам дали може да я придружа някой ден, да занеса нещо на Нела…

— Но не си го направил?

— Нямах възможност.

— И това е единствената причина да си толкова уклончив, защото Вивиан ти е казала, че помага на приятеля си лекар в болницата?

Той се почувства глупаво заради недоверието на Доли. Усмихна се и леко се сви, прокле се, задето винаги приема всичко толкова сериозно, задето не бе осъзнал, че Вивиан преувеличава, което Доли, естествено, вече знаеше — знаеше, че Джими се измъчва напразно.

— Тя ме помоли да не казвам на никого — рече той изтощено.

— О, Джими — засмя се Доли и се пресегна от отсрещната страна на масата, за да погали леко ръката му. — Вивиан не е имала предвид да не казваш на мен. Искала е да не казваш на други хора, на непознати.