![Пазителка на тайните [calibre 1.30.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/9/4/pazitelka-na-tajnite-calibre-1-30-0-download.jpg)
Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]
- Автор: Мортон Кейт
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]». Краткое содержание книги:
2011 г. Лоръл, вече прочута актриса, пристига в семейната ферма, където Дороти посреща деветдесетия си рожден ден на смъртно легло. Преследвана от зловещия спомен за събитията от онзи паметен летен ден, Лоръл се заема да узнае истината за загадъчните обрати в историята на своето семейство. Стара снимка я изпраща по стъпките на Дороти, Вивиaн и Джими — трима души от три различни свята, чиито пътища съдбовно се пресичат в Лондон по време на войната. Тайната се разплита бавно и изкусително в този умело изграден разказ за мечти и подли кроежи, за любов, приятелство и благородство на фона на събития, безвъзвратно променили облика на целия свят.
Обърна на последната си снимка, която беше направил в Чийпсайд в събота вечерта. Беше снимал едно момиченце, четири или петгодишно, застанало пред кухнята в местната църква. Дрешките му бяха съсипани ог същото въздушно нападение, при което бяха загинали родителите му, а Армията на спасението нямаше детски дрехи, за да му даде. Момиченцето беше облечено с огромни дамски кюлоти, жилетка като за възрастен човек и обувки за степ. Бяха червени и момиченцето адски ги харесваше. Служителките в "Сейнт Джон" се суетяха някъде отзад, търсеха ѝ бисквити, а когато Джими я зърна, тя потракваше с обувките си като Шърли Темпъл, докато жената, на чиито грижи беше поверено детето, поглеждаше към вратата с надеждата някой от семейството ѝ да се яви чудодейно, здрав и читав, за да я отведе у дома.
Джими беше направил твърде много военни снимки, стените на стаята и спомените му бяха пълни с различни непознати, предизвикателно изправени пред загубата и разрухата. Само тази седмица беше пътувал до Бристол, до Портсмут и до Госпорт, обаче нещо в това момиченце, чието име дори не знаеше, силно впечатли Джими. Не искаше да го забрави. Личицето му грееше радостно толкова скоро, след като бе преживяло несъмнено най-тежката загуба за едно дете — отсъствие, което щеше да се стели през годините и да промени целия му живот. Джими знаеше — той още се взираше в лицата на загиналите при бомбардировките, търсейки майка си.
Малките лични трагедии като загубата на това момиченце бяха нищо в сравнение с мащабите на войната, то и червените му обувки щяха да бъдат заметени с лекота като прахоляк под килима на историята. Тази снимка обаче беше действителност, тя беше уловила и бе съхранила този миг за бъдещето като насекомо в кехлибар. Тя напомняше на Джими какво е направил, колко важно е да запазиш летопис за истината за войната. Понякога имаше нужда да му се напомня в такива нощи, когато се озърташе и толкова осезаемо усещаше, че не е с униформа.
Джими угаси цигарата си в купата за супа, която някой услужливо беше поставил пред него за целта. Погледна часовника си — беше седнал преди петнайсет минути — и се запита защо се бави Доли. Джими тъкмо се чудеше дали да не си прибере нещата и да отиде да я потърси, когато усети зад себе си нечие присъствие. Извърна се, очаквайки да види Доли, но не беше тя. Беше друг, човек, когото виждаше за пръв път.
* * *
Доли най-сетне успя да се откопчи от госпожа Уодингам и излизаше от кухнята, питайки се как такива прелестни на вид обувки може толкова да убиват, когато вдигна поглед и светът едва не престана да се върти. Вивиан беше дошла.
И стоеше до една от грубо издяланите маси.
Увлечена в разговор.
С Джими.
Сърцето на Доли заби учестено в гърдите ѝ и тя се скри зад колоната в края на кухненския плот. Постара се да не я виждат, но самата тя да вижда всичко. С ококорени очи надникна иззад тухлите и установи, че положението е много по-лошо, отколкото допускала. Двамата не само разговаряха, ами и жестикулираха назад към масата — Доли се повдигна на пръсти и се навъси — към отворената папка на Джими, следователно явно обсъждаха снимките му.
Той ги показа на Доли веднъж и тя се ужаси. Бяха страшни, нямаха нищо общо със снимките, които правеше в Ковънтри на залези, на дървета, на красиви къщи и на тучни морави. Не приличаха и на военните репортажи, които с Кити гледаха по кинопрегледите, с усмихнатите лица на завърналите се войници, изморени и мръсни, но победоносни; с децата, които махаха на гарите, подредени в редици; на мускулести жени, които подаваха портокали на веселите английски войничета. На снимките на Джими имаше мъже с изпотрошени тела и тъмни хлътнали бузи, чиито очи бяха виждали неща, непредназначени за човешки поглед. Доли не знаеше какво да му каже, искаше ѝ се той изобщо да не ѝ ги беше показвал.
Какво си въобразяваше Джими — ще ги показва на Вивиан! Тя, която беше толкова красива и съвършена, беше последният човек на земята, когото да тормози с такава грозота. Доли усети порив да закриля приятелката си, частица от нея копнееше да отлети там, да затръшне папката и да сложи край на всичко, ала не можеше. Джими сигурно щеше отново да я целуне или още по-лошо, щеше да я нарече своя годеница и да накара Вивиан да си помисли, че са сгодени. А те не бяха, поне не официално — бяха го обсъждали, разбира се, още като деца, обаче то си беше различно. Вече бяха по-големи. Войната променяше нещата, променяше и хората. Доли преглътна мъчително: този миг бе олицетворение на най-големите ѝ страхове и сега, когато най-сетне се бе случило, тя не можеше да направи нищо друго, освен да стои измъчена в чистилището и да чака всичко да приключи.